Елиф Шафак - Любов

— Шамс си отиде. Изостави ме.

За стотна от секундата се обърках и ме плисна странно облекчение, но не казах нищо. Колкото и тъжен и стъписан да бях, ми хрумна, че всяко зло е за добро. Нима сега животът нямаше да бъде по-лесен и спокоен? Напоследък баща ми си беше спечелил много врагове, и то все заради Шамс. Исках пак да стане така, както беше, преди да дойде дервишът. Дали Аладин не беше прав? Не живеехме ли всички по-добре без Шамс?

— Не забравяй колко много значи той за мен — рече татко, сякаш доловил мислите ми. — Ние с него сме едно. Луната има и светла, и тъмна страна. Шамс е моята непокорна страна.

Кимнах, засрамен. Сърцето ми се сви. Не се налагаше баща ми да говори повече. Никога дотогава не бях виждал в очите на човек толкова мъка. Езикът в устата ми сякаш беше вързан. Известно време не можех да кажа и дума.

— Намери Шамс, ако той иска да бъде намерен. Доведи го обратно. Кажи му колко ме боли сърцето — гласът на татко се сниши до шепот. — Кажи му, че отсъствието му ме убива.

Обещах му да доведа обратно Шамс. Той ме сграбчи за ръката и я стисна с такава благодарност, че се видях принуден да извърна поглед, понеже не исках татко да вижда нерешителността в очите ми.

Цяла седмица обикалях из улиците на Коня с надеждата да открия следи от Шамс. Всички в града вече бяха чули, че той е изчезнал, и бяха плъзнали какви ли не догадки къде е отишъл. Срещнах един прокажен, който го обичаше неописуемо. Той ме насочи към отчаяни несретници, на които странстващият дервиш беше помогнал. И през ум не ми беше минавало, че мнозина обичат Шамс — те бяха от хората, които дотогава бяха невидими за мен.

Една вечер се прибрах уморен и объркан. Кера ми донесе паница сутляш, който дъхтеше на розова есенция. Седна до мен и ме загледа как ям. Усмивката й беше обрамчена от полумесеците на страданието. Нямаше как да не забележа колко се е състарила последната година.

— Чух, че се опитваш да доведеш обратно Шамс. Знаеш ли къде е отишъл? — попита тя.

— Мълви се, че може би е заминал за Дамаск. Но чух да се говори и че се е отправил към Исфахан, Кайро и дори към родния си град Тебриз. Трябва да проверим навсякъде. Ще отида в Дамаск. Някои от учениците на баща ми ще се запътят към другите три града.

Лицето на Кера помръкна и тя пророни, сякаш мислеше на глас:

— Маулана пише стихове. Красиви са. Отсъствието на Шамс го превръща в поет.

С влажни страни и свита кръгла уста, Кера свали поглед към персийския килим и въздъхна, после изрецитира следното:

Сега във въздуха се носеше нещо, което допреди малко го нямаше.

Виждах, че Кера е разкъсвана отвътре. Беше достатъчно да я погледнеш в лицето, за да разбереш колко се мъчи заради терзанията на съпруга си. Беше готова на всичко, само и само той да се усмихне отново. И в същото време й беше олекнало, тя едва ли не се радваше, че най-сетне се е отървала от Шамс.

— Ами ако не го намеря? — чух се да питам.

— Тогава няма да имаме особен избор. Ще продължим да живеем както преди — отбеляза Кера и в очите й проблесна надежда.

В онзи миг разбрах пределно ясно и неоспоримо за какво ми намеква. Че може и да не издирвам Шамс от Тебриз. Може дори да не ходя в Дамаск. Може утре да поема от Коня, да попътувам малко, да си намеря хубав крайпътен хан, където да отседна, и след няколко седмици да се върна, уж съм търсил под дърво и камък Шамс. Баща ми щеше да повярва на думите ми и въпросът щеше да бъде забравен завинаги. Така вероятно щеше да бъде най-добре не само за Кера и Аладин, които открай време се бяха отнасяли с подозрение към Шамс, но и за учениците и последователите на баща ми и дори за мен.

— Какво да правя, Кера? — попитах.

И тази жена, която се беше отказала от вярата си и бе приела исляма, само и само да се омъжи за баща ми, която се грижеше като истинска майка за мен и брат ми и обичаше съпруга си дотолкова, че запаметяваше наизуст стиховете, посветени от него на друг, ме погледна с болка в очите и не каза нищо. Изведнъж не й бяха останали думи.

Трябваше сам да намеря отговора.

Коня, август 1246 година

Без слънце е светът, пуст и гол е, откак си отиде Шамс. Градът е тъжно студено място, а душата ми е празна. Нощем сън не ме лови, денем само се скитам. Уж съм тук, а ме няма, призрак сред хора. Не намирам сили да не съм сърдит на всички. Как изобщо продължаваха да живеят така, сякаш не се е променило нищо? Как животът можеше да бъде същият без Шамс от Тебриз?