Елиф Шафак - Любов

— Иска ми се да видя още един залез над Дамаск. Утре можем да поемем към Коня.

— Наистина ли? Благодаря ти — грейна от облекчение Султан Валад. — Нямаш представа колко много означава това за баща ми.

Сетне погледнах Франсис, който чакаше търпеливо да продължим партията. След като насочих към него цялото си внимание, върху устата му се мерна закачлива усмивка.

— Зле ти се пише, приятелю — оповести той победоносно. — Мат.

Коня, май 1247 година

Блажен е този ден. Шамс от Тебриз се завърна в живота ми с тайнствен поглед в очите и отчужденост, с каквато преди не се беше държал. Изглежда преобразен. По-млад и хубав с косата, която е порасла толкова, че му влиза в очите, и със загара от дамаското слънце. Но в него има и още нещо, някаква промяна, която не мога да опиша. Очите му са си както винаги бляскави и безразсъдни, ала в тях се долавя нова искра. Подозирам, че Шамс има очите на човек, който се е нагледал на какво ли не и не иска да се бори повече.

Според мен обаче Руми се променя още по-дълбоко. Мислех, че щом Шамс се върне, той ще престане да се безпокои, ала случаят явно не е такъв. В деня, когато дервишът си дойде, Руми отиде да го посрещне с цветя пред градските стени. Но щом радостта от първите дни се попритъпи, Руми стана още по-напрегнат и затворен отпреди. Май знам причината. Веднъж вече е губил Шамс и се страхува да не го изгуби отново. Разбирам го както никой друг, защото и мен ме е страх да не изгубя Шамс.

Единственият човек, с когото споделям чувствата си, е Джевер, покойната съпруга на Руми. Е, тя не е точно човек, но аз не я наричам и, призрак. Джевер не е толкова отнесена и отчуждена, като повечето призраци, на които съм се натъквала, и откакто съм дошла в къщата, се движи като бавно течение около мен. Въпреки че двете си говорим за какво ли не, напоследък обсъждаме само едно: Шамс.

— Руми изглежда много нещастен. Жалко, че не мога да му помогна — споделих днес с Джевер.

— Не е изключено и да можеш. Напоследък съзнанието му е заето с нещо, но засега той не го е споделил с никого — рече тайнствено Джевер.

— С какво? — полюбопитствах аз.

— Руми смята, че ако Шамс се ожени и се задоми, хората в града няма да са толкова настроени срещу него. Няма да го одумват толкова и Шамс няма да се види принуден да се махне отново.

Сърцето ми трепна. Шамс да се ожени ли? Но за кого?

Джевер ме погледна с крайчеца на окото и допълни:

— Руми се пита дали имаш желание да се омъжиш за дервиша.

Вцепених се. Не че мисълта за брака ми минаваше за пръв път.

Бях на петнайсет години и знаех, че съм навлязла във възраст за женитба, знаех обаче и че което от момичетата се омъжи, се променя завинаги. В очите му се появява нов поглед и то се държи по нов начин до степен и другите да се отнасят към него различно. И малко дете ще ви каже коя жена е омъжена и коя — мома.

Джевер се усмихна нежно и ме хвана за ръката. Беше забелязала, че се притеснявам от самия брак, а не от брака с Шамс.

На другия ден следобед отидох при Руми и го заварих погълнат от „Опровержение на опровержението“ 34.

— Кажи ми, Кимя, с какво мога да ти бъда полезен — попита той с обич.

— Когато татко ме доведе при теб, ти му каза, че от едно момиче ще излезе по-лоша ученичка, отколкото от момче, защото момичето трябва да се омъжи и да отгледа деца, помниш ли?

— То оставаше да не помня — отвърна Руми с очи с цвят на лешник, блеснали от любопитство.

— Онзи ден си обещах да не се омъжвам никога, за да остана завинаги твоя ученичка — продължих с глас, разтреперан от бремето на онова, което смятах да кажа. — Но вероятно е възможно да се омъжа, без да се налага да напускам къщата. Например ако се омъжа за някого, който живее тук…

— Какво ми казваш, че искаш да се омъжиш за Аладин ли? — попита Руми.

— За Аладин ли? — повторих стъписана.

От къде на къде мислеше, че искам да се омъжвам за Аладин? Той ми беше като брат.

Руми явно долови изненадата ми.

— Преди известно време Аладин дойде при мен да ти иска ръката — поясни той.

Ахнах. Знаех, че не е редно едно момиче да подпитва за такива неща, но умирах от любопитство.

— И ти какво му каза, учителю?

— Казах му, че първо трябва да питам теб — отговори Руми.

— Учителю… — подхванах със заглъхващ глас. — Дошла съм да ти съобщя, че искам да се омъжа за Шамс от Тебриз.

Руми ме погледна почти невярващо.

— Сигурна ли си?

— Ще бъде добре в много отношения — потвърдих, а вътре в мен желанието да говоря още се бореше със съжалението, че съм се разприказвала излишно. — Шамс ще стане част от семейството ни и вече няма да се налага никога да си тръгва.