Елиф Шафак - Любов

Доловил притесненията й, Азис я хвана за ръка и я поведе към креслото в ъгъла, далеч от леглото.

— Тихо — прошепна той. — В главата ти е пренаселено. Има прекалено много гласове.

— Жалко, че не сме се срещнали по-рано — чу се да казва Ела.

— В живота няма такова нещо като рано или късно — възрази Азис. — Всичко се случва точно когато трябва.

— Наистина ли вярваш в това?

Той се усмихна и вдигна от очите си облака коса. После отвори един куфар и извади гоблена, който беше купил в Гватемала, и кутийка, в която се оказа, че има гердан с топчета от тюркоаз и червен корал и със сребърен въртящ се дервиш.

Ела му позволи да й сложи гердана. Стана й топло там, където Азис я докосна с пръсти по врата.

— Можеш ли да ме обичаш? — попита Ела.

— Вече те обичам — усмихна се Азис.

— Но ти дори не ме познаваш!

— Не е нужно да те познавам, за да те обичам.

Тя въздъхна.

— Това е налудничаво.

Азис се пресегна, махна шнолата, с която косата й беше прихваната на кок, и тя падна върху раменете й. После я отведе предпазливо при леглото. Бавно, нежно, на все по-широки кръгове я загали с длани по ходилата към глезените и оттам към корема. През цялото време устните му изричаха думи, които звучаха на Ела като таен древен шифър. Изведнъж тя разбра. Азис се молеше. Докато дланите му милваха всеки сантиметър от тялото й, очите му бяха плътно затворени, а устните се молеха за нея. Това беше най-духовното нещо, което Ела бе изживявала някога. И най-сексуалното, въпреки че и двамата бяха облечени и в действията им нямаше нищо плътско.

Най-неочаквано по дланите й, по лактите и раменете, по цялото й тяло плъзна странна енергия. Ела бе обзета от невероятно желание и изпита чувството, че се носи по топли вълни, където можеше да направи само едно: да се остави във властта им и да се усмихва. Усети живо присъствие около Азис, после и около себе си, сякаш върху тях се сипеха ситни капчици светлина.

Ела също затвори очи и без да се държи за нищо, се понесе по необуздана река. Нищо чудно в края й да имаше водопад, но дори и да можеше да се спре, Ела не го искаше.

Усети между краката си парене, когато дланите на Азис стигнаха до корема й и описаха кръг по него. Беше неуверена за тялото си, за хълбоците и бедрата си, за формата на гърдите, които след трите деца и всичките тези години съвсем не бяха съвършени, но тревогата дойде и си отиде. Ела се почувства защитена, едва ли не закриляна, и изпадна в блаженство! Изведнъж си даде сметка, че може да обича този мъж. Да го обича много.

С това чувство го прегърна и го притегли, готова да стигне по-далеч. Той обаче отвори рязко очи, целуна я по върха на носа и се отдръпна.

— Не ме ли искаш? — попита Ела, изумена колко плах е гласът й.

— Не искам да правя нещо, от което после ще бъдеш нещастна.

Доплака й се, но същевременно бе на седмото небе от щастие.

Обзе я странна лекота. Беше напълно объркана, но за огромна своя изненада, за разлика от обикновено нямаше нищо против да е объркана.

В един и половина след полунощ отвори вратата на апартамента си в Бостън. Легна на коженото канапе — не искаше да спи в спалнята. Не защото знаеше, че мъжът й спи там с други жени, защото тук се чувстваше по-добре, сякаш жилището — точно като хотелска стая — вече не й принадлежеше и тя е само гостенка в него, докато истинското й „Аз“ я чака другаде.

Коня, май 1247 година

Вечерта на сватбата се измъкнах на двора и поседях там, заслушан в старата анадолска песен, която се лееше заедно с много други звуци от къщата. Смях, музика, клюки. В женската стая свиреха музикантки. Стоях там, мислех и пеех, треперех и се чувствах вцепенен — и всичко това наведнъж. Върнах се към думите на песента. Защо ли по сватбите жените пееха все тъжни песни? Суфистите оприличаваха смъртта на сватба и ознаменуваха като единение с Бога деня, в който умираха. Жените също оприличаваха сватбата на смърт, макар и по съвсем други причини. И да се омъжваха щастливо, пак като вълна ги плисваше тъга. На всяка сватба се скърби за непорочната девойка, която скоро ще стане съпруга и майка.

След като сватбарите се разотидоха, се върнах в къщата и седнах на тихо място — да помисля. После отидох в стаята, където ме чакаше Кимя. Заварих я да седи на леглото в извезана със сърма бяла дреха и с коса, сплетена на множество плитки, всяка украсена с мъниста. Не виждах лицето й, беше забулено с плътен червен тюл. Беше тъмно, светеше само единствената трепкаща свещ при прозореца. Огледалото върху стената беше покрито с парче кадифе, сякаш е лоша поличба младата невеста да види в първата брачна нощ отражението си. Освен леглото имаше нар и нож, така че да изядем плода и да имаме много деца — колкото са семената вътре.