Елиф Шафак - Любов

— Аз такова… не мисля, че е редно — изпелтечих.

— Че какво нередно има! Религиите са като реки: всички се вливат в едно море. Майка Мария олицетворява състраданието, милостта, обичта и безусловната любов. Тя е личностна, но принадлежи и на всички. Нищо че си мюсюлманка, пак можеш да я обичаш и дори да наречеш дъщеря си Мария.

— Аз нямам дъщеря — напомних му.

— Ще имаш.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

Развълнувах се от тези думи, но не след дълго вълнението беше пометено от друго чувство: съпричастност. Двамата гледахме заедно фигурата на Майка Мария и споделяхме необичаен миг на ведрост и хармония. Шамс ми стана мил на сърцето и за пръв път, откакто беше дошъл у нас, проумях какво вижда в него Руми: човек с голямо сърце.

Въпреки това се съмнявах, че от Шамс ще излезе добър съпруг на Кимя.

Бостън, 29 юни 2008 година

Безумно притеснена, Ела не можеше да мисли, когато стигна в хотела. Във фоайето имаше група японски туристи, всичките явно прехвърлили седемдесетте и подстригани еднакво. Тя тръгна да го прекосява, като се взираше в картините по стените, за да не й се налага да гледа в очите хората наоколо. Но не мина много време, и любопитството й надделя над срамежливостта. Още щом очите й се плъзнаха към канапетата с масички отпред в дъното на фоайето, тя видя Азис — той я гледаше.

Беше облечен в бежова риза с копченца на яката и тъмен кадифен панталон и беше с двудневна брада, с която според Ела беше доста привлекателен. Къдравата му кестенява коса падаше чак до зелените очи и му придаваше и самоуверен, и закачлив вид. Слаб и жилав, снажен и подвижен, Азис беше много различен от Дейвид с неговите шити по поръчка скъпи костюми. Говореше с шотландски акцент, което се стори на Ела много очарователно, усмихваше се непринудено и явно наистина беше щастлив и развълнуван, че я вижда. И Ела неволно се запита какво лошо има в това да изпие с него чаша кафе.

По-късно нямаше да може да си спомни как едната чаша кафе се е превърнала в няколко, как разговорът е станал все по-задушевен и по едно време Азис я е целунал леко по върха на пръста, точно както нямаше да може да обясни защо не е направила нищо, за да го спре. Не след дълго за нея вече нищо нямаше значение, важно бе само Азис да продължава да говори, а тя да гледа вторачено малката трапчинка отстрани на устата му и да се пита какво ли е да го целуне по нея. Беше единайсет и половина вечерта. Ела се намираше в хотел заедно с човек, за когото не знаеше нищо, ако не броим няколкото имейли и телефонни разговори и романа, който той е написал.

— Значи си тук заради списание „Смитсониън“? — попита тя.

— Всъщност съм тук заради теб — отговори Азис. — След като прочетох писмото ти, ми се прииска да дойда и да те видя.

Все още беше възможно Ела да се отклони от тази високоскоростна магистрала. До някакъв момент бе възможно да се преструва, че става въпрос просто за приятелство: имейлите, телефонните разговори, дори погледите. Е, сигурно имаше лек флирт и задявка, но нищо повече. Тя можеше да прокара вододел. Но само докато той не попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен в стаята ми, Ела?

Дори това да беше игра, която и двамата играеха, сега вече нещата станаха сериозни. След въпроса му всичко стана прекалено истинско, сякаш някой е вдигнал плащ и истината, голата истина, която през цялото време е била там, ги е погледнала право в лицето. Ела усети как я присвива под лъжичката и лекото притеснение прераства в паника, но не отказа на Азис. Това бе най-импулсивното решение, което беше взимала през живота си, а тя имаше чувството, че някой вече го е взел вместо нея. И че не й остава друго, освен да го приеме.

Стая 608 беше уютна и обзаведена в оттенъци на черното, червеното, сивото и бежовото. Беше топла и просторна. Ела се опита да си спомни кога за последен път е отсядала в хотел. В съзнанието й изникна едно пътуване, което преди много време бяха направили с мъжа й и децата до Монреал. След това прекарваха всички отпуски и почивки в къщата си в Роуд Айланд и Ела не бе имала причина да отсяда на място, където ти сменят всеки ден хавлиените кърпи и друг ти приготвя закуската. Сега в хотелската стая имаше чувството, че е в чужда държава. И може би наистина беше така. Вече усещаше лекомислената свобода, на каквато се радваш само в град, където всички са напълно непознати.

Но още щом влезе в стаята, и отново се притесни. С какъвто и вкус да беше обзаведена тя, колкото и просторна да беше, в средата й се мъдреше огромно легло. След като застана до него, Ела се почувства скована и я обзе вина. Започна да се бори с вътрешните въпроси, които не я отвеждаха никъде. Дали сега щяха да се любят. И трябваше ли да го правят? И ако го направеше, как после щеше да погледне мъжа си в очите? Но въпреки многото си забежки Дейвид изобщо не се затрудняваше да я гледа в очите, нали? И какво щеше да си помисли Азис за тялото й? Ами ако не го харесаше? Дали тя не трябваше да помисли за децата си? Дали вече спяха, или още бяха будни и въпреки късния час гледаха телевизия? Ако научиха какво се кани да направи, дали някога щяха да й простят?