Елиф Шафак - Любов

В крайна сметка всички сме подложени на изпитание. Всеки ден, всяка минута Бог ни пита: „Помниш ли какъв завет сключихме, преди да бъдеш пратен на този свят? Разбираш ли ролята си в това да разкриваш Моите несметни богатства?“

Обикновено не сме готови да отговорим на тези въпроси. Те ни плашат прекалено много. Ала Бог е великотърпелив. Той пита отново и отново.

И ако тази душевна болка е част от изпитанието, искам само едно: накрая да намеря Шамс. Книгите, проповедите, семейството, богатството, доброто име — готов съм да се откажа от всичко и всички, само и само да зърна още веднъж лицето му.

Преди ден Кера каза, че почти против волята си се превръщам в поет. Макар и никога да не съм имал добро мнение за поетите, не се учудих, че го чувам. По всяко друго време сигурно щях да й възразя, но не и сега.

Устата ми бълва стихове — постоянно, без да го искам, и ако ги чуе човек, сигурно ще отсъди, че наистина ставам поет. Султан на Езика! Но доколкото знам, истината е, че тези стихове не ми принадлежат. Аз съм само проводник на букви, сложени в устата ми. Подобно на писалка, която пише каквото й е наредено, или на флейта, свиреща нотите, които са й вдъхнали, аз също просто изпълнявам ролята си.

Бляскаво слънце тебризко! Къде си?

Дамаск, април 1247 година

Бях открит от Султан Валад, когато пролетта в Дамаск беше в разгара си, десет месеца, след като си тръгнах от Коня. Играех под ясното синьо небе шах с един отшелник християнин на име Франсис. Беше човек с вътрешно равновесие, което трудно се нарушаваше, човек, който знаеше що е смирение. И тъй като ислямът всъщност означава душевен мир, който идва от смирението, за мен Франсис беше повече мюсюлманин от мнозина, които твърдят, че са такива. Понеже едно от четирийсетте правила гласи: „Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фатализъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила — сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.“

Преместих царицата, за да накарам Франсис да промени положението на царя си. С бързо дръзко решение той премести топа. Вече подозирах, че ще загубя партията, и точно тогава вдигнах глава и съгледах Султан Валад.

— Радвам се да те видя — казах му. — Значи все пак реши да ме потърсиш.

Той ми се усмихна тъжно, после стана мрачен — изненада се, че знам за душевните му терзания. Но нали беше честен човек, не започна да отрича истината.

— Вместо да те търся, тръгнах да се скитам. Но след известно време вече не можех да го правя. Нямах сили да лъжа баща си. Дойдох в Дамаск и се заех да те издирвам, но ти си трудно откриваем.

— Ти си честен човек и добър син — отвърнах. — Някой ден в близко бъдеще ще станеш отличен съратник на баща си.

Султан Валад поклати тъжно глава.

— На него му трябва само един съратник — ти. Върни се с мен в Коня. Баща ми има нужда от теб.

Щом чух поканата, главата ми пламна от какви ли не мисли и в началото никоя от тях не беше ясна. Моето себелюбие посрещна уплашено мисълта да се върна на място, където очевидно не бях добре дошъл.

„Не го слушай. Ти приключи със задачата си. Не си длъжен да се връщаш в Коня. Не забравяй какво ти каза Баба Замая. Прекалено опасно е. Върнеш ли се в този град, никога вече няма да излезеш от него.“

Исках да обикалям света, да срещам нови хора и да виждам нови градове. В Дамаск също ми харесваше и можех да остана тук до следващата зима. Отидеш ли на ново място, често те застрашава ужасното чувство на душевна самота и тъга. Но с Бог до мен бях доволен и щастлив в самотията си.

И все пак знаех прекрасно, че сърцето ми е в Коня. Беше ми толкова мъчно за Руми, че ме болеше дори да изрека името му. В края на краищата не е ли все едно в кой град ще остана, щом Руми не беше до мен? Моята кибла беше там, където живееше той.

Преместих царя върху шахматната дъска, Франсис се ококори — беше съгледал пагубното положение. Но в шаха, както и в живота, има ходове, които правиш, за да победиш, а има и такива, които правиш, защото така трябва.

— Ела с мен — примоли се Султан Валад, прекъсвайки мислите ми. — Който е злословил за теб и се е държал лошо, вече се разкайва горчиво. Този път всичко ще бъде по-добре, обещавам.

„Не можеш да даваш такива обещания, момчето ми — ми идеше да му кажа. — Никой не може.“

Но вместо това кимнах и рекох: