Елиф Шафак - Любов

После взех едната бутилка вино. Приклекнах до виещ се розов храст, бодлив и гол в снега, и започнах да изливам виното върху почвата под него. Лицето на Руми грейна и той се усмихна с присъщата си замислена, но и развълнувана усмивка.

Голата роза оживя бавно и изумително, а кожата й омекна и стана като на човек. Направо пред очите ни на нея се появи един-единствен цвят. Продължих да изливам виното и пъпката се обагри в прелестен топъл оранжев оттенък.

След това взех и втората бутилка и я излях по същия начин. Лекият оранжев цвят стана яркоален и грейна от живот. На дъното на бутилката беше останало вино само колкото за една чаша. Напълних я, изпих половината, а другата поднесох на Руми.

Той, този човек, който никога през живота си не беше и близвал алкохол, пое с разтреперани ръце чашата — откликна на жеста ми с лъчезарна взаимност, доброта и самообладание.

— Религиозните правила и забрани са важни — каза. — Но те не бива да се превръщат в безусловни табута. Именно с такова съзнание пия виното, което ти ми поднесе днес, убеден с цялото си сърце, че отвъд опиянението на любовта има трезвост.

Тъкмо да доближи чашата до устните си, аз я грабнах от него и я запокитих на земята. Виното се разплиска като капки кръв по снега.

— Недей да пиеш — рекох, понеже вече чувствах, че не е нужно да продължавам с това изпитание.

— Щом не си смятал да ме караш да пия това вино, защо изобщо ме прати в пивницата? — попита Руми и любопитно, и състрадателно.

— Сам знаеш защо — усмихнах се аз. — Духовното развитие обхваща цялостното ни съзнание, а не отделни негови страни. Правило номер трийсет и две: „Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.“

Винаги съм се възхищавал на Руми като човек и съм знаел, че в живота ми липсва именно неговото състрадание, безгранично и невероятно. Днес обаче възхитата ми от него се увеличи неимоверно.

Този свят беше пълен с хора, които даваха мило и драго да се доберат до богатство, признание и власт. Колкото повече знаци на успеха печелеха, толкова повече се нуждаеха от тях. Ненаситни и лакоми, превръщаха в своя кибла 23земното имане и все гледаха в тази посока и не осъзнаваха, че стават роби на онова, за което ламтят. Това се срещаше поголовно. Случваше се през цялото време. Но беше рядкост, както са рядкост рубините, някой да се е издигнал в живота и да разполага с колкото щеш злато, слава и власт, а само за един ден да се откаже от положението си и да изложи на опасност доброто си име заради духовно пътешествие, за което никой не знае къде и как ще приключи. Руми беше точно такъв рядък рубин.

— Бог иска от нас да сме скромни, без претенции — казах аз.

— И иска да Го познаваме — добави тихо Руми. — Иска да Го познаваме с всяка клетка на съществото си. Точно заради това е за предпочитане да сме нащрек и да сме трезви, а не пияни и замаяни.

Съгласих се с него. Седяхме на двора с една-едничка роза между нас, докато не се стъмни и не застудя. В мразовитата вечер се долавяше уханието на нещо свежо и сладко. Бяхме леко замаяни от Виното на Любовта и зарадван и признателен, аз усетих, че в шепота на вятъра вече няма отчаяние.

Нортхамптън, 24 юни 2008 година

— Бостън има ново тайландско заведение, скъпа — подхвана Дейвид. — Казват, че било добро. Дали да не отидем довечера? Само двамата.

Последното, което й се правеше на Ела този вторник, бе да ходи на вечеря с мъжа си. Но Дейвид настояваше много и тя не можа да откаже.

„Сребърната луна“ беше малко ресторантче със стилни лампи, кожени сепарета, черни салфетки и толкова много огледала, накачени ниско по всички стени, та човек оставаше с усещането, че вечеря със собственото си отражение. Ела бързо се почувства неуместно. Но не заради ресторанта. А заради мъжа си. Беше забелязала в очите му необичаен блясък. Явно ставаше нещо. Дейвид изглеждаше умислен, дори угрижен. Но най-притеснителното беше, че на няколко пъти започна да пелтечи. Ела знаеше, че този детски говорен дефект се появява само когато Дейвид е много разстроен.