Елиф Шафак - Любов

Сега вече ще си помислиш, че съм луд. Но се кълна в Бога, че в онзи миг чух шумолене на коприна — отначало някъде в далечината, сетне все по-близо, и видях сянката на човек, който не беше там. Това вероятно беше вечерният ветрец, разклатил клоните, или може би две ангелски крила. При всички положения изведнъж разбрах, че не трябва да ходя никъде. Вече. Беше ми дошло до гуша вечно да мечтая да съм някъде другаде, някъде далеч, вечно да бързам въпреки себе си.

Вече бях там, където исках да бъда. Единственото, което трябваше да направя, беше да остана и да се взра в душата си. Наричам тази нова част от живота си своята среща с буквата «ф» в думата «суфи».

Коня, февруари 1246 година

Бурен откъм събития се очертаваше денят, заранта напредваше по-бързо от обикновено, небето беше сиво и похлупено. Надвечер намерих Руми в стаята му — седеше при прозореца с чело, което се бе сбърчило замислено, и с пръсти, прехвърлящи неспокойно зърната на броеницата. Тежките плюшени завеси бяха дръпнати наполовина и в стаята беше сумрачно, само на мястото, където седеше Руми, падаше странна ивица дневна светлина, от която всичко приличаше на сън. Неволно се запитах дали Руми ще се досети за истинските намерения зад онова, което се канех да го питам, или ще се стъписа и разстрои.

Докато стоях там и попивах ведрия миг, но и се чувствах леко притеснен, получих кратко видение. Пред мен изникна Руми, беше много по-стар и изнемощял в сравнение със сега, беше в тъмнозелена дреха и седеше на съвсем същото място: изглеждаше по-състрадателен и великодушен отвсякога, но с траен белег в сърцето си с моята форма. Тутакси разбрах две неща: че Руми ще прекара старостта си тук, в тази къща. И че раната, нанесена от отсъствието ми, няма да зарасне никога. В очите ми избиха парливи сълзи.

— Добре ли си? Виждаш ми се блед — каза Руми.

Насилих се да се усмихна, но върху плещите ми тежеше бремето на онова, което смятах да кажа. Гласът ми прозвуча някак треперливо и по-слабо, отколкото исках.

— Не съм особено добре. Прежаднял съм, а в къщата няма нищо, което да утоли жаждата ми.

— Да помоля ли Кера да направи нещо? — попита Руми.

— Не, онова, което ми се пие, не е в кухнята. В пивницата е. Иска ми се да се напия.

Престорих се, че не съм забелязал сянката на недоумението, мярнала се върху лицето на Руми, и продължих:

— Вместо да ходиш до кухнята за вода, ще отидеш ли до пивницата за вино?

— Искаш да ти донеса вино? — попита Руми, като изрече последната дума предпазливо, сякаш се страхуваше да не я счупи.

— Точно така. Ще ти бъда много признателен, ако ни донесеш вино. Две бутилки са достатъчни, една за теб и една за мен. Но много те моля, направи ми една услуга. След като отидеш в пивницата и вземеш бутилките, не се връщай веднага. Поостани малко там. Поговори с хората. Аз ще те чакам тук. Не е нужно да бързаш.

Руми ме погледна и раздразнено, и изумено. Сетих се за лицето на послушника в Багдад, който искаше да дойде с мен, но не се престрашаваше, защото държеше прекалено много на мнението на другите. Не искаше да петни доброто си име и това го спря. Сега се запитах дали Руми също ще се спре заради доброто си име.

Но за мое огромно облекчение той се изправи и кимна.

— Никога досега не съм стъпвал в пивница и не съм пил вино. Според мен не е хубаво да се пие. Но ти се доверявам напълно, защото вярвам в любовта между нас. Сигурно си има причина да ме молиш за такова нещо. Ще отида да ни донеса вино.

След тези думи той се сбогува и тръгна.

Веднага щом излезе от стаята, се свлякох на земята в неописуем възторг. Грабнах кехлибарената броеница, която Руми беше оставил, благодарих отново и отново на Бога, задето ми е дал истински съмишленик, и се замолих красивата му душа да не изтрезнява никога от опиянението на Божествената Любов.

Коня, Февруари 1246 година

Безумни неща ми се привиждат, ако виното ме хване, но дори на мен ми се стори пълна лудост да забележа, че в пивницата влиза не друг, а великият Руми. Ощипах се, видението обаче не се разсея.

— Ей, Христос, какво си ми донесъл, бе човек? — ревнах аз. — Виното в последната бутилка явно е много силно. Изключено е да се досетиш какви халюцинации получавам.

— Млъквай, глупчо такъв — пошушна някой зад мен.

Обърнах се да видя кой ми прави забележка и изумен, забелязах, че всички в пивницата, включително Христос, са се втренчили във вратата. В помещението се беше възцарила зловеща тишина, озадачено изглеждаше дори кучето на кръчмата Саки 22, което се беше проснало с клюмнали уши, долепени до пода. Търговецът на персийски килими спря да пее ужасните мелодии, които наричаше песни. Вместо това залитна с вдигната брадичка и застана прекалено сериозно, както застава пиян, решил да мине за трезвен.