Елиф Шафак - Любов

Все пак неволно си мисля, че във всичко това може би има и нещо добро за Руми. Злословията са необходима, макар и болезнена съставка от вътрешното му преображение. Цял живот той се радва на уважение и на безукорно име, хората му се възхищават и му подражават. Не знае какво е да не те разбират и да те осъждат. Нито пък, за разлика от другите, се е чувствал понякога самотен и уязвим. Егото му не е било наранявано, не е било дори малко накърнявано. А той има нужда от това. Колкото и да е болезнено, ако си поел по пътя, в крайна сметка е добре да злословят за теб. Такова е Правило номер трийсет: „Истински суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са «други», при положение че изобщо нямаш «Аз»? Как е възможно някой изобщо да осъжда, при положение че има само Един?“

Нортхамптън, 17 юни 2008 година

„Беше така любезна, любима Ела, да ме помолиш да ти разкажа още. Ако трябва да съм откровен, не ми е лесно да пиша за този период от живота си, понеже той пробужда нежелани спомени. Но въпреки това продължавам:

След смъртта на Марго животът ми се промени до неузнаваемост. Хванах се с наркомани, не пропусках купоните, които продължаваха до сутринта, ходех редовно по нощните клубове на Амстердам, където преди не бях стъпвал, и търсех утеха и състрадание все на места, където не можех да ги получа. Превърнах се в нощна птица, сприятелявах се не с когото трябва, будех се в леглата на непознати и само за няколко месеца отслабнах над дванайсет килограма.

Първия път, когато смърках хероин, повърнах и ми прилоша, цял ден ме цепеше глава. Организмът ми беше изхвърлил дрогата. Това беше знак, но аз не бях в състояние да го видя. Още преди да се усетя, замених смъркането с инжекции. Марихуана, хашиш, ЛСД, кокаин — опитвах всичко, което ми паднеше в ръцете. Не ми трябваше много време, за да стана на парцал — душевно и физически. Каквото и да правех, бе подчинено на една цел: да се надрусам.

А щом се надрусах, измислях как по-зрелищно да сложа край на живота си. Опитах дори бучиниш, както е направил Сократ, но или отровата му не ми подейства, или онова, което купих зад един китайски ресторант, е било най-обикновено тъмно растение. Нищо чудно да са ми пробутали зелен чай и да са се посмели хубаво за моя сметка. Сутрин често се будех на непознати места с някой нов до мен, но със същата пустота, която ме ядеше отвътре. За мен се грижеха разни жени. Някои бяха по-млади, други — много по-възрастни. Живеех в къщите им, спях в леглата им, ходех по вилите им, ядях каквото ми сготвеха, носех дрехите на мъжете им, пазарувах с кредитните им карти и отказвах да им дам поне мъничко любов, която те искаха и която безспорно заслужаваха.

Животът, който бях избрал, бързо си каза думата. Останах без работа, останах без приятели, накрая изгубих и жилището, където двамата с Марго бяхме прекарали много щастливи дни. Щом се разбра, че вече не издържам на този начин на живот, отидох на квартира, където всичко беше общо. Над година и три месеца живях заедно с други в къща под наем в Ротердам. В нея нямаше врати, нито вътрешни, нито външни, нито дори в банята. Всичко беше общо. Песните, мечтите, джобните пари, дрогата, храната, леглата… Всичко, освен болката.

Години наред живях сред наркотици и разврат и накрая стигнах дъното — бях се превърнал в сянка на някогашното си «Аз». Една сутрин, докато си миех лицето, се погледнах в огледалото. Никога не бях виждал човек, който да е толкова млад и в същото време толкова тъжен и съсипан. Върнах се в леглото и се разплаках като малко дете. Същия ден седнах да ровя из кашоните, където пазех вещите на Марго. Книгите й, дрехите, грамофонните плочи, шнолите, бележниците, снимките — сбогувах се с всичко, което държах за спомен. После прибрах отново нещата по кашоните и ги дадох на децата на имигрантите, които Марго толкова бе обичала навремето. Беше 1977 година.

С помощта на пратени ми от Бога познати намерих работа като фотограф в известно туристическо списание. Така се отправих с платнен куфар и със снимка в рамка на Марго към Северна Африка, за да избягам от човека, в който се бях превърнал.

После в Атласките планини в Сахара срещнах един антрополог британец, който ми даде идея. Попита ме дали ми е минавало през ума да стана първият западен фотограф, проникнал в най-свещените ислямски градове. Не разбрах за какво ми говори. Антропологът ми обясни, че според един закон в Саудитска Арабия било строго забранено немюсюлмани да влизат в Мека и Медина. Там не можели да ходят християни и юдеи, освен ако не намерели начин да проникнат в града и да направят снимки. Ако те заловели, щели да те пратят в затвора, че и по-страшно. Бях целият слух. Тръпката да проникна в забранена територия, приливът на адреналин, мисълта да направя нещо, което не е успявал никой преди мен, да не говорим пък за славата и парите, които накрая щях да получа… идеята ме привлече така, както муха налита на мед.