Елиф Шафак - Любов

Шамс от Тебриз беше прав. Имаше само една мръсотия, мръсотията вътре в нас. Затворих очи и си представих другото си Аз: непорочно, разкаяно, то изглеждаше много по-младо и си тръгваше от бордея, за да навлезе в новия живот. Грейнало от младост и увереност, ето какво щеше да бъде лицето ми, ако усещах в живота си сигурност и любов. Образът беше толкова примамлив и истински, че въпреки кръвта пред очите ми и туптящата болка в ребрата аз не се сдържах и се усмихнах.

Коня, януари 1246 година

Бързах, поруменяла и леко потна, да заговоря Шамс от Тебриз, бях набрала смелост да го попитам за най-задълбочения прочит на Корана. Исках да го направя от няколко седмици, но все не се откриваше случай. Уж живеехме под един покрив, а пътищата ни не се пресичаха. Но днес сутринта, докато метях двора, Шамс изникна до мен, беше сам и в бъбриво настроение. И този път успях не само да поприказвам по-дълго с него, но и да го погледна в очите.

— Как си, скъпа Кимя? — попита той весело.

Нямаше как да не забележа, че Шамс изглежда замаян, сякаш току-що ставаше от сън или бе получил поредното видение. Знаех, че ги получава, при това напоследък по-често отвсякога, и вече се бях научила да разчитам знаците. Получеше ли видение, Шамс пребледняваше и гледаше замечтано.

— Задава се буря — прошепна той, присвил очи срещу небето, където се въртяха сивкави снежинки, предвестници на първия сняг за тази година.

Стори ми се, че точно сега е време да му задам въпроса, който ме мъчеше.

— Помниш ли, веднъж ми каза, че всеки разбира Корана според дълбочината на прозрението си? — подхванах предпазливо. — Оттогава все искам да те питам за четвъртото равнище.

Шамс се извърна към мен и плъзна поглед по лицето ми. Харесваше ми да се взира внимателно в мен. Смятах, че в такива мигове, със свити устни и леки бръчки по челото, е най-красив.

— Четвъртото равнище е неизразимо — отвърна той. — Има равнище, след което езикът е безсилен. Щом навлезеш в зоната на любовта, вече не ти трябва език.

— Иска ми се някой ден да навляза в зоната на любовта — изпелтечих, веднага след това обаче се притесних. — За да чета Корана с по-голямо прозрение де.

Върху устните на Шамс заигра лека усмивка.

— Сигурен съм, че и това ще стане, ако го носиш в себе си. Ще се гмурнеш в четвъртото течение и тогава вече ще бъдеш реката.

Бях забравила смесените чувства, които единствен Шамс можеше да породи в мен. До него се чувствах и дете, което опознава наново живота, и жена, готова да отгледа в утробата си живот.

— В какъв смисъл „ако го нося в себе си“? — попитах го. — В смисъл ако ми е такава съдбата ли?

— Да — кимна той.

— Но какво значи „съдба“?

— Не мога да ти кажа какво е съдба. Единственото, което мога да ти кажа, е какво не е тя. Всъщност има правило по този въпрос. „Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти — това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.“

Сигурно съм го погледнала неразбиращо, понеже той реши, че е нужно да обясни. Хвана ме за ръката и я стисна леко. Каза с тъмни дълбоки очи:

— Разреши да ти разкажа нещо. И ми разправи ето какво:

„Веднъж една млада жена попитала един дервиш какво е съдба.

«Ела с мен — отвърнал той. — Нека погледнем заедно света!». Не след дълго двамата се натъкнали на шествие. Отвеждали един убиец на площада, където щели да го обесят.

Дервишът попитал:

— Този мъж ще бъде екзекутиран. Но дали защото някой му е дал пари да си купи оръжието, с което е извършил убийството? Или защото никой не го е спрял, докато е извършвал, престъплението? Или пък защото след това някой го е хванал? Къде в този случай е причината и къде — последствието?“

Прекъснах го и отговорих:

— Този човек ще бъде обесен, защото е извършил нещо ужасно. Ще си плати за стореното. Това е причината, пак това е и последствието. Има добри и лоши неща, има и разлика между тях.

— Ах, сладка Кимя — отвърна Шамс с тих глас, сякаш изведнъж се е почувствал уморен. — Обичаш разликите, понеже смяташ, че с тях се живее по-лесно. Ами ако нещата не са през цялото време толкова ясни?

— Но Бог иска от нас да сме ясни. Иначе нямаше да има такива неща като харам и халал 21. Нямаше да има ад и рай. Представи си какво щеше да бъде, ако не можеш да уплашиш хората с ада и да ги насърчиш с рая. Светът щеше да бъде много по-страшен.