Елиф Шафак - Любов

Отвърнах, че нямам такива дарби и че и да съм умеела нещо навремето, вече съм го забравила, сякаш страдам от неизвестна болест. Шефката щеше да ме убие, ако чуеше, че говоря така на клиент, но аз нехаех. Истината бе, че тайно се надявах Байбарс да прекара нощта с друго момиче.

За мое разочарование обаче той сви рамене и каза, че му е все тая. После извади кесията си, изсипа от нея в дланта си червеникавокафяво вещество и след като го лапна, задъвка бавно.

— Искаш ли и ти? — попита ме.

Аз поклатих глава. Бях наясно какво е.

— Не знаеш какво пропускаш.

Той се ухили и след като се отпусна на леглото, се понесе извън собственото си тяло към вцепенението на канабиса.

Онази вечер, опиянен от бирата и канабиса, Байбарс започна да се хвали какво е видял по бойните полета. Каза, че макар и Чингис хан да е мъртъв и плътта му да се разлага, неговият призрак и досега предвожда войските на монголците. Насъсквани от него, те нападали кервани, плячкосвали села и избивали и мъже, и жени. Разправи ми и как, след като по полесражението останели стотици загинали и ранени, а десетки други щели да издъхнат всеки момент, над всичко се спускало булото на тишината, леко като одеяло в студена зимна нощ.

— Тишината, която настава след страшно бедствие, е най-умиротворяващият звук, който ще чуеш под това небе — изпелтечи Байбарс.

— Звучи толкова тъжно — промълвих аз.

Изведнъж в него не останаха повече думи. Вече нямаше за какво да говорим. Байбарс ме сграбчи, бутна ме на леглото и смъкна дрехата ми. Очите му бяха кървясали, гласът — пресипнал, той вонеше отблъскващо на канабис, на пот и на похот. Облада ме с едно-единствено движение, рязко и грубо. Опитах се да се поместя встрани и да отпусна бедра, за да не ме боли толкова, Байбарс обаче ми затисна гърдите толкова силно с две ръце, че не можех и да помръдна. Макар и вече да бе свършил вътре в мен, продължи да се клати напред-назад като кукла на конци, която е задвижвана от невидими ръце и не може да се спре. Очевидно неудовлетворен, се движеше толкова грубо, че се притесних да не се възбуди отново, после обаче най-неочаквано всичко приключи. Без да слиза от мен, Байбарс ме погледна с неприкрита омраза в лицето, сякаш тялото, което преди миг го е възбудило, вече го отвращава.

— Облечи нещо — заповяда и се претърколи встрани.

Сложих си дрехата и видях с крайчеца на окото как той лапа още канабис.

— Искам оттук нататък да си ми любовница — отсече с издадена челюст.

Не беше нещо необичайно клиентите да отправят такива искания. Знаех да излизам от деликатното положение, като създавам у клиента измамното впечатление, че ще ми бъде приятно да му стана любовница и да обслужвам само него, но за да се случи такова нещо, той трябва първо да се поохарчи и да ощастливи съдържателката. Днес обаче не ми беше до преструвки.

— Не мога да ти бъда любовница — отвърнах. — Много скоро ще се махна от това място.

Байбарс прихна, сякаш това бе най-смешното, което е чувал някога.

— Не можеш да го направиш — отсече убедено.

Знаех, че не бива да се карам с него, но не се сдържах.

— Ние с теб не сме много различни. И двамата сме вършили в миналото неща, за които съжаляваме горчиво. Но благодарение на длъжността, която заема чичо ти, теб те направиха пазвантин. А аз си нямам чичо, който да се застъпи за мен.

Лицето на Байбарс се вкамени, а очите му, дотогава студени и отчуждени, изведнъж се разшириха от ярост. Той се спусна и ме сграбчи за косата.

— Бях добър с теб — ревна Байбарс. — За каква се мислиш?

Отворих уста да кажа нещо, но ме прониза остра болка. Байбарс ме фрасна по лицето и ме изтика при стената.

Не ми беше за пръв път. И други клиенти ме бяха били, но не чак толкова жестоко.

Паднах на пода, а Байбарс започна да ме рита с все сила по ребрата и краката и да сипе обиди. Точно тогава изживях нещо изключително странно. Докато, смазана от ударите, се гърчех от болка, душата ми — или онова, което почувствах като душа — се отдели от тялото и се превърна в хвърчило, леко и свободно.

Не след дълго се носех из въздуха. Реех се, сякаш хвърлена в спокоен вакуум, в който няма срещу какво да се съпротивлявам и къде да отида. Минах над наскоро ожънати ниви с пшеница, където вятърът развяваше забрадките на младите селянки, а нощем светулките примигваха тук-там като вълшебни светлинки. Имах чувството, че падам, но не надолу, а нагоре, към бездънното небе.

Дали не умирах? Ако това наистина беше смъртта, в нея нямаше нищо ужасно. Притесненията ми се разсеяха. Бях се озовала на място, където царяха пълна чистота и лекота, във вълшебна земя, където не можеше да ме повали нищо. Изневиделица разбрах, че изживявам уплахата си и че за моя изненада тя не е страшна. Дали през цялото време не се плашех да се махна от бордея именно защото ме беше страх, че ще ме наранят? Зарадвана, проумях, че щом успявам да не се страхувам от смъртта, мога да напусна тази скверна дупка.