Елиф Шафак - Любов

Този разказ е изложен пределно ясно в сурата ал-Кахф, или Пещерата. Муса е човек за пример и подражание, толкова велик, че някой ден ще стане пророк, както и легендарен пълководец и законодател. Но в един момент се нуждае остро от духовен спътник, който да отвори третото му око. И този спътник е не друг, а ал-Хидр, Утешител на онеправданите и отхвърлените.

„Ал-Хидр казва на Муса:

«Така и така, откакто се помня, съм на път. Бог ми е възложил да обикалям по света и да правя каквото трябва. Твърдиш, че искаш да поемеш заедно с мен, но сториш ли го, няма да задаваш въпроси за нищо, което правя. Можеш ли да издържиш да си с мен, без да задаваш въпроси? Можеш ли да ми се довериш изцяло?»

«Да — отвръща Муса. — Нека дойда с теб, обещавам, че няма да задавам никакви въпроси.»

И така, те поемат на път и посещават различни градове. Но когато вижда, че ал-Хидр върши безсмислени неща, например убива едно момче или потопява кораб, Муса не се сдържа и пита отчаяно:

«Защо правиш такива скверни неща?»

«Нали ми обеща нещо? — възкликва ал-Хидр. — Нали ти казах да не ме питаш нищо!»

Всеки път Муса се извинява и обещава да не задава въпроси и всеки път не спазва обещанието си. Накрая ал-Хидр обяснява защо е извършил всичко това. Бавно, но сигурно Муса проумява, че едно може да изглежда злонамерено и пагубно, а всъщност да е прикрито благословение, а друго да изглежда приятно, а в крайна сметка да е вредно. Краткото му приятелство с ал-Хидр е онова, което ще му отвори очите.“

Както в тази притча, и в живота има приятелства, които за обикновените хора изглеждат неразбираеми, но всъщност са проводник на по-дълбока мъдрост и прозрение. Ето как възприемам присъствието на Шамс в живота на баща си.

Знам обаче, че има и други, които не го виждат по този начин, и това ме притеснява. За беда Шамс не прави така, че хората да го харесат. Седи пред духовното училище в притеснително властна поза и спира и разпитва всеки, пожелал да влезе и да поговори с баща ми.

— Защо искаш да отидеш при великия Маулана? — пита го. — Какво му носиш за подарък?

Хората не знаят какво да отговорят, затова пелтечат, мънкат, дори се извиняват. А Шамс ги отпраща.

Някои от тези посетители се връщат след няколко дни с дарове: сухи плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом види тези неща, Шамс се дразни още повече. И пак отпраща хората с черни блеснали очи и пламнало от ярост лице.

Веднъж един човек се ядоса толкова на Шамс, че се разкрещя:

— Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са донесли? Ами ти? Ти какво му донесе?

— Донесох му себе си — отговори почти нечуто Шамс. — Жертвах за него главата си.

Човекът си тръгна, мърморейки, изглеждаше по-скоро объркан, отколкото вбесен.

Същия ден попитах Шамс дали не се притеснява, задето никой не го разбира и оценява. Едвам сдържах опасенията си и му посочих, че напоследък си е създал много врагове.

Шамс ме погледна неразбиращо, сякаш нямаше и представа какво му говоря.

— Но аз нямам врагове — сви той рамене. — Който обича Бога, може да има критици и дори съперници, но не и врагове.

— Да, но ти се караш с хората — възразих аз.

Шамс настръхна.

— Не се карам с тях, карам се със себелюбието им. Друго е — сетне добави тихо: — Едно от четирийсетте правила гласи: „Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро, и зло, то ще се върне пак при теб. Затова, в случай че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.“

— Но хората говорят какво ли не за теб. Дори твърдят, че щом двама души се обичат толкова силно, между тях би трябвало да има неизразимо грешна връзка — възразих аз с глас, който накрая заглъхна.

След като го чу, Шамс ме хвана за ръката и се усмихна, както винаги така, че да ми вдъхне спокойствие. После ми разказа една история:

„Двама мъже пътували от град на град. Отишли при поток, който бил придошъл от проливните дъждове. Тъкмо да се прехвърлят през него, когато забелязали, че наблизо стои млада красива жена, която се нуждае от помощ. Един от мъжете завчас отишъл при нея. Вдигнал я на ръце и я пренесъл през потока. После я оставил на другия бряг, махнал й с ръка за довиждане и заедно с другия мъж тръгнал нататък. Вторият пътешественик продължил да върви необичайно мълчалив и нацупен и не отговарял на въпросите на приятеля си. Мръщил се така няколко часа, но накрая не издържал да мълчи и попитал: