Елиф Шафак - Любов

— Хората навред се борят да постигнат удовлетворение, а няма кой да ги упъти — пророни Шамс, като клатеше глава. — Ти им помагаш със словото си. А аз ще направя всичко по силите си да помогна на теб. Твой слуга съм.

— Не говори така — възроптах аз. — Ти си ми приятел.

Шамс продължи, без да обръща внимание на възражението ми:

— Единственото, което ме тревожи, е обвивката, в която живееш. Като известен проповедник си обграден от раболепни поклонници. Но доколко познаваш обикновените хора? Пияниците, просяците, крадците, блудниците, комарджиите — най-безутешните и най-онеправданите. Можем ли да обичаме всички Божии творения? Това е трудно изпитание, малцина го издържат.

Докато той говореше, видях върху лицето му благост, загриженост и още нещо, което приличаше едва ли не на майчинско състрадание.

— Прав си — съгласих се. — Винаги съм бил като под похлупак. Не знам дори как живеят обикновените хора.

Шамс взе буца пръст и докато я ронеше между пръстите си, добави тихо:

— Обхванем ли целия всемир с всичките му различия и противоречия, всичко ще се слее в Едно.

С тези думи Шамс вдигна един сух клон и нарисува с него широк кръг около дъба. След това простря ръце към небето, сякаш искаше да издърпа невидимо въже, и изрече деветдесет и деветте Божии имена. В същото време започна да се върти в кръга отпърво бавно, полека, после обаче все по-бързо, като излязъл надвечер ветрец. Не след дълго кръжеше със скоростта и мощта на буреносни хали. Толкова пленителна беше яростта му, та неволно изпитах чувството, че заедно с него се върти цялата Вселена: земя, звезди, луна. Наблюдавах този изключително необичаен танц и се оставях енергията, която той излъчваше, да обгърне душата и тялото ми.

Накрая Шамс започна да кръжи по-бавно и спря с гърди, които се издуваха и се свиваха с всяка накъсана глътка въздух, с пребледняло лице, с глас, който изведнъж бе станал дълбок и сякаш идваше отдалеч:

— „Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим безмълвен разговор. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите — не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички“ — промълви той. — Ето какво ни напомня едно от четирийсетте правила.

След това насочи към мен изпитателния си поглед. В бездънните дълбини на очите му се долавяше сянка на отчаяние, вълна на скръб, каквито не бях виждал дотогава в него.

— Някой ден ще бъдеш познат като Гласа на Любовта — отбеляза Шамс. — Без да са виждали някога лицето ти, хората на Изток и на Запад ще се вдъхновяват от гласа ти.

— Как ще стане това? — попитах невярващо.

— Чрез словото ти — отговори Шамс. — Но аз не ти говоря за твоите лекции и проповеди. Говоря ти за поезия.

— За поезия ли? — повторих пресипнало. — Аз не пиша поезия. Аз съм книжник.

При тези думи Шамс се усмихна едва-едва.

— Ти, приятелю, си един от най-прекрасните поети, които светът ще познава някога.

Понечих да възразя, но решителният поглед в очите на Шамс ме спря. Пък и не ми се спореше.

— И така да е, ще направим заедно каквото трябва. Ще вървим рамо до рамо по този път.

Шамс кимна разсеяно и вперил очи в помръкващите багри на хоризонта, потъна в странно мълчание. Когато накрая заговори, изрече зловещи думи, които и досега са с мен и които нанесоха на душата ми незарастващ белег:

— Колкото и да ми се ще да тръгна с теб, се опасявам, че трябва да го направиш сам.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш? — попитах го аз.

Той издаде тъжно устни и сведе поглед.

— Това не е в моите ръце.

Внезапно се изви вятър, задухал към нас, стана мразовито, сякаш времето ни предупреждаваше, че не след дълго ще дойде краят на есента. Направо от ясното синьо небе заваля дъжд — леки топли капки, нежни и мимолетни като допир на пеперуда. И тогава за пръв път като остра болка в гърдите ме проряза мисълта, че Шамс ще ме остави.

Коня, декември 1245 година

Боли ме да слушам сплетни, колкото и маловажни да са те според някои. Как е възможно хората да се отнасят с такова презрение и пренебрежение към неща, за които знаят толкова малко? Странно, направо стряскащо е, че са тъй далеч от истината! Не разбират колко дълбока е връзката между баща ми и Шамс. Явно не са чели Корана. Защото, ако го бяха чели, щяха да знаят, че там също се разказва за подобна духовна близост, например между Муса и ал-Хидр.