Елиф Шафак - Любов

Едвам се сдържах да не се изкискам, чувствах се малко момиченце. Ето как ми подейства това, че Шамс стоеше толкова близо. Той беше странен човек, с глас, който сякаш те омагьосваше, с мускулести жилави ръце и с поглед като сноп слънчева светлина — докоснеше ли се до нещо, то ставаше по-наситено и живо. До Шамс чувствах до болка колко съм малка и в същото време някъде дълбоко в мен се пробуди майчинският инстинкт, от който лъхна силната миризма на мляко. Искаше ми се да закрилям Шамс. Виж, не знаех как и от кого.

Той сложи ръка върху рамото ми — лицето му беше съвсем близо, дори усещах топлия му дъх. Сега в очите му се долавяше нещо ново, някаква замечтаност. Шамс ме държеше пленница с допира си, с милувката по бузите, с върховете на пръстите си, горещи като пламък върху кожата ми. Бях стъписана. После пръстът му се плъзна надолу и достигна долната ми устна. Смаяна и зашеметена, аз затворих очи — почувствах как ме преизпълва вълнение, каквото други не усещат и цял живот. Но още щом пипна устните ми, Шамс отдръпна ръка.

— А сега върви, скъпа Кимя — пророни той, изричайки името ми като тъжна дума.

Излязох замаяна, с пламнали страни.

Чак след като се прибрах в стаята си, чак след като легнах на сламеника и се взрях в тавана с мисълта какво ли е да те целуне Шамс, се сетих, че съм забравила да го питам за четвъртото течение в реката — за по-дълбокия прочит на Корана. Какъв беше той? Как човек можеше да достигне такива дълбини?

И какво ставаше с онези, които се престрашаваха да се гмурнат?

Коня, 4 септември 1245 година

Безпокоях се за Аладин често, като по-голям брат, но никога толкова много, както сега. Още от съвсем невръстен той си е сприхав, напоследък обаче е станал съвсем свадлив и избухва за щяло и нещяло. Готов е да се спречка едва ли не за всичко, колкото и безсмислено и дребно да е то, и сега е толкова раздразнителен, че дори децата по улиците се плашат, ако го видят, че се задава. Уж е само на седемнайсет години, а вече има около очите си бръчки, понеже все се въси и мръщи. Ето, и днес сутринта забелязах нова бръчка до устата му, понеже той я стиска през цялото време.

Бях се залисал, пишех върху пергамент от ярешка кожа, когато чух зад себе си тихо трополене. Беше Аладин, свил устни. Един Бог знае колко е стоял там и ме е гледал напрегнато с кафявите си очи. Попита ме какво правя.

— Преписвам една стара лекция на татко — отвърнах. — Не е зле да имаме препис на всичките му лекции.

— Притрябвали са ни — въздъхна той шумно. — Татко вече не чете лекции и проповеди. В случай че не си забелязал, не преподава и в медресето. Толкова ли не виждаш, че е загърбил всичките си задължения?

— Това положение е временно — уверих го аз. — Не след дълго ще започне отново да преподава.

— Само се заблуждаваш. Толкова ли не виждаш, че татко няма време за нищо и за никого, освен за Шамс? Странно, нали? Този тип уж е странстващ дервиш, а пусна корени у нас.

Аладин изсумтя презрително, искаше да се съглася с него, но когато не рекох нищо, започна да снове напред-назад из стаята. Не беше нужно да го поглеждам, за да усетя колко гневни и пламнали са очите му.

— Хората шушукат — продължи мрачно Аладин. — Всички питат едно и също: как тачен книжник като баща ни е допуснал да го манипулира някакъв си еретик? Доброто име на татко е като лед, който се топи на слънцето. Ако скоро не се вземе в ръце, нищо чудно и да не намери никога вече ученици в града. Никой няма да го иска за учител. И аз ще ги разбера.

Отместих пергамента и погледнах брат си. Всъщност си беше хлапак, макар че с всяко движение и изражение показваше, че вече се чувства мъж. За последната година се беше променил много и аз започвах да подозирам, че може би е влюбен. Не знаех кое е момичето, а близките му приятели не искаха да ми кажат.

— Разбирам, братко, че не харесваш Шамс, но той е гост в дома ни и е редно да го уважаваш. Не слушай какво говорят другите. Да ти призная, не виждам защо да правим от мухата слон.

Още щом изрекох думите, съжалих за наставническия тон. Но вече беше късно. Аладин се възпламенява като изсъхнало дърво.

— Муха ли? — изсумтя той. — Така ли наричаш бедата, която ни сполетя? Бива ли да си толкова сляп?

Взех друг пергамент и прокарах ръка по нежната му повърхност. Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да възпроизвеждам думите на баща си и да си мисля, че така допринасям те да се запазят по-дълго. И след сто години хората щяха да четат учението на баща ми и да се вдъхновяват от него. Гордеех се, че играя някаква роля, пък била тя и малка, в предаването на това учение.