Елиф Шафак - Любов

Бог знае какво обсъждаха разгорещено онзи ден Шамс и Руми зад затворената врата. Почуках и без да чакам отговор, влязох с чиния халва върху подноса. Обикновено пред мен Шамс не казва нищо, сякаш с присъствието си му налагам да мълчи. И никога не обсъжда готварските ми умения. Всъщност почти не яде. Понякога имам впечатлението, че му е все едно какво ще поднеса, дали вкусна-превкусна вечеря или корав хляб. Този път обаче, още щом отхапа от халвата, очите му блеснаха.

— Невероятна е, Кера. Как я приготвяш? — попита.

И аз не знам какво ме прихвана. Вместо да приема похвалата, се чух да отговарям:

— Защо питаш? И да ти кажа, не можеш да я направиш.

Шамс ме погледна невъзмутимо и кимна едва-едва, сякаш се съгласяваше. Зачаках да отвърне нещо, ала той само продължи да стои и да мълчи спокойно.

След малко излязох от стаята и се върнах в кухнята с мисълта, че случаят е приключен. И вероятно нямаше да си спомня за него, ако днес сутринта не се случи нещо.

Биех масло при огнището в кухнята, когато чух откъм двора странни гласове. Хукнах навън и що да видя! Навсякъде на климнали купчини бяха струпани книги, други летяха към шадравана. От мастилото, разтворило се във водата, тя беше станала наситеносиня.

Направо пред очите на Руми, който стоеше наблизо, Шамс взе от камарата един том — „Събраните стихове“ на ал-Мутанаби, огледа го мрачно и го метна във водата. Веднага щом той потъна, Шамс се пресегна да вземе друг. Този път беше „Книга на тайните“ на Атар.

Ахнах ужасена. Шамс унищожаваше една по една любимите книги на Руми! След това към водата полетяха „Божествените науки“ на бащата на Руми. Знаех, че Руми обожава баща си и трепери над този стар ръкопис, затова го погледнах с очакването да изпадне в пристъп на гняв.

Вместо това Руми стоеше отстрани, пребледнял като платно, с разтреперани ръце. Не проумявах защо не казва нищо. Човекът, който навремето ми се беше накарал само защото съм избърсала прахта по книгите му, сега наблюдаваше безмълвно как един безумец унищожава цялата му библиотека. Не беше честно. Щом той не смяташе да се намесва, щях да го направя аз.

— Какво правиш? — попитах Шамс. — Тези книги нямат преписи. Те са много ценни. Защо ги хвърляш във водата? Да не си полудял?

Вместо да отговори, Шамс наклони глава към Руми.

— И ти ли мислиш така? — попита.

Руми сви устни и се поусмихна, но продължи да мълчи.

— Защо не казваш нищо? — разкрещях се на мъжа си.

При тези думи Руми се приближи и ми стисна ръката.

— Успокой се, Кера, много те моля. Имам доверие на Шамс.

Ведър и самоуверен, Шамс ме погледна през рамо, запретна ръкави и се зае да вади книгите от водата. За мое изумление всички си бяха съвсем сухи.

— Това магия ли е? Как го постигна? — ахнах аз.

— Защо питаш? — отвърна Шамс. — И да ти кажа, не можеш да го направиш.

Разтреперана от гняв, задавена от хлипове, се върнах тичешком в кухнята, която напоследък се бе превърнала в мое убежище. И там, сред тенджерите и тиганите, сред кесийките с подправки, седнах и изплаках душата си.

Коня, декември 1245 година

Бързо излязохме от къщи: тъкмо се беше зазорило, а ние с Шамс бяхме решили тази сутрин да се помолим под открито небе. Пояздихме малко през поляни, долове и леденостудени потоци и се насладихме на ветреца по лицата си. Зловещо застинали, плашилата ни приветстваха от пшеничните ниви, после, докато минавахме покрай една къща в полето, прострените да се сушат дрехи заплющяха като обезумели на вятъра и засочиха в сумрака във всички посоки.

На връщане Шамс дръпна юздата на коня и показа един вековен дъб извън града. Седнахме заедно под дървото, небето беше надвиснало над нас във всички отсенки на моравото. Шамс сложи наметалото си на земята и след като от близки и далечни джамии прокънтя призивът за молитва, ние се помолихме.

— Когато дойдох за пръв път в Коня, седнах под това дърво — обясни Шамс. Усмихна се при този далечен спомен, после обаче се замисли и допълни: — Един селянин ме откара в града. Беше голям твой почитател. Каза, че си лекувал с проповедите си тъгата.

— Навремето ме наричаха Вълшебник на словото — рекох аз. — Но сега ми се струва, че е било много отдавна. Вече не ми се четат проповеди. Имам чувството, че съм приключил с тях.

— Ти наистина си Вълшебник на словото — отсече решително Шамс. — Сега обаче притежаваш не проповядващ ум, а пеещо сърце.

Не разбрах за какво ми говори, но и не попитах. Изгревът беше заличил каквото беше останало от нощта и бе обагрил в безукорно оранжево небето. Градът в далечината отпред ставаше от сън, гаргите се стрелкаха надолу към зеленчуковите градини, за да грабнат каквото могат да отмъкнат, скърцаха врати, ревяха магарета, горяха печки: всички се готвеха за новия ден.