Елиф Шафак - Любов

— Защо докосна онази жена? Ами ако те беше съблазнила? Мъжете и жените не бива да се докосват така!

Първият мъж отвърнал спокойно:

— Аз, приятелю, пренесох жената през потока и я оставих на другия бряг. А ти продължаваш да я носиш и досега.“

— Някои хора са такива — допълни Шамс. — Носят върху плещите си собствените си страхове и предубеждения и бремето им ги смазва. Ако се страхуваш, че някой не може да проумее връзката между мен и баща ти, кажи му да си прочисти ума!

Нортхамптън, 15 юни 2008 година

„Безподобна, любима Ела,

Питаш ме как съм станал суфи. Това не се е случило за една нощ.

Всъщност се казвам Крейг Ричардсън и съм роден в Кинлохбърви, крайбрежно селце в планинската част на Шотландия. Върна ли се към миналото, с обич си спомням рибарските лодки, мрежите, натежали от риба и от водорасли, които висяха и се поклащаха като зелени змии от тях, кюкавците, които се разхождаха покрай брега и търсеха червеи, спорежа, поникнал на най-невероятни места, и миризмата на море в далечината — остра и солена. Тази миризма заедно с уханието на планината и на долчинките, както и мрачното спокойствие в живота на следвоенна Европа — ето на какъв фон премина моето детство.

Докато светът навлизаше тромаво и тежко в шейсетте години и се превръщаше в сцена на студентски демонстрации, отвличания и революции, аз бях откъснат от всичко това в тихото си зелено кътче. Баща ми имаше антикварна книжарница, а майка ми отглеждаше овце и произвеждаше висококачествена вълна. Като малък носех в себе си по малко от самотата на пастирите и от вглъбеността на книжарите. Често се покатервах на някое старо дърво и се взирах в природата наоколо, убеден, че там ще прекарам целия си живот. От време на време копнеех дълбоко в себе си за приключения, но харесвах Кинлохбърви и бях щастлив, че животът ми е предсказуем. Откъде можех да знам, че Бог е намислил друго за мен?

Малко след като навърших двайсет, открих двете неща, които щяха да преобразят завинаги живота ми. Първото беше професионалният фотоапарат. Записах се на фотографски курсове, без да подозирам, че онова, което смятах за най-обикновено хоби, ще се превърне в доживотна страст. Второто беше любовта — една холандка, която пътешестваше заедно с приятели из Европа. Казваше се Марго.

Беше осем години по-голяма от мен, беше красива, висока и забележително упорита. Смяташе се за бохемка, за идеалистка, радикалка, бисексуална, левичарка, анархистка, индивидуалистка, човек на много култури, отстояващ човешките права, за привърженица на субкултурата и екофеминистка — етикети, които, попиташе ли ме някой какво означават, не бих могъл да отговоря. Но още в началото забелязах, че Марго е още нещо: жена махало. Само за няколко минути можеше от крайна радост да изпадне в крайна потиснатост и беше самото въплъщение на непредвидимостта. Беше непримирима към онова, което определяше като «лицемерието на буржоазния бит», поставяше под въпрос всяка житейска дреболия и водеше свои си битки срещу обществото. И досега за мен е загадка защо не съм избягал от нея. Но не го направих. Вместо това се оставих да ме всмуче шеметният водовъртеж на жизнения й характер. Влюбих се до уши.

Марго беше невъзможно съчетание, преливаше от революционни идеи, от неудържима смелост и съзидателност и въпреки това бе крехка като кристално цвете. Обещах си да бъда до Марго и да я пазя не само от външния свят, но и от самата нея. Дали и тя някога ме е обичала силно, както аз нея? Съмнявам се. Знам обаче, че ме е обичала по своя си егоистичен и саморазрушителен начин.

Така на двайсет години се озовах в Амстердам. Там се оженихме. Марго се беше посветила да помага на бежанци, дошли в Европа по политически или хуманитарни причини. Работеше в организация за подпомагане на имигрантите и съдействаше на травмирани хора от най-размирните кътчета на света да си стъпят на краката в Холандия. Беше техният ангел пазител. Семейства от Индонезия, Сомалия, Аржентина и Палестина наричаха дъщерите си с нейното име.

Колкото до мен, аз не проявявах интерес към по-големите каузи, бях погълнат да се изкачвам по йерархичната стълбица.

Завърших бизнес администрация и започнах работа в една международна фирма. Марго не се вълнуваше особено от общественото положение и заплатата ми и това ме караше да се стремя още по-настървено към успеха. Жаден за власт, исках да забия зъби във важни дела.

Бях разчертал най-подробно живота ни. Смятах след две години да имаме деца. Двете момиченца допълваха представата ми за идеалното семейство. Бях сигурен в бляскавото бъдеще, което ни чакаше. В края на краищата живеехме на едно от най-безопасните места по света, а не в някоя от размирните държави, които бълваха като развален кран имигранти в Европа. Бяхме млади, здрави и влюбени. Нищо не можеше да се обърка. Трудно ми е да повярвам, че сега съм на петдесет и четири години, а Марго вече не е сред живите.