Елиф Шафак - Любов

Антропологът обясни, че не мога да го направя сам и ми трябват връзки. Предложи да поразпита из суфи братства наоколо. Човек не знаел, току-виж се съгласели да помогнат.

Не знаех нищо за суфизма и той изобщо не ме вълнуваше. Нямах нищо против да се срещна със суфистите, стига да ми помогнеха. За мен те не бяха нищо повече от средство за постигане на целта. Но по онова време такива бяха и всички останали.

Животът е странно нещо, Ела. Накрая така и не стигнах в Мека или Медина. Нито тогава, нито по-късно. Дори и след като приех исляма. Съдбата ме тласна по съвсем друг път с неочаквани превратности и перипетии, всяка от които ме промени толкова дълбоко и необратимо, че не след дълго първоначалната цел изгуби всякакво значение. Въпреки че отпърво се ръководех от чисто материални подбуди, в края на пътуването бях нов човек.

Колкото до суфистите, кой да знае, че онова, което бях възприемал като средство за постигане на целта, накрая ще се превърне в цел сама за себе си? Наричам тази част от живота си своята среща с буквата «у» в думата «суфи».

Коня, февруари 1246 година

Беше мрачно и мразовито, когато напуснах бордея: най-студеният ден от четирийсет години насам. Тесните криволичещи улици блестяха от току-що навалелия сняг, от покривите на къщите и минаретата на джамиите висяха с опасна красота остри ледени висулки. В ранния следобед вече бе сковал такъв студ, че по улиците имаше замръзнали котки с мустаци, превърнали се в тънки ледени нишки, а няколко паянтови къщи се срутиха под тежестта на снега. След уличните котки най-много страдаха бездомните в Коня. Откриха пет-шест замръзнали тела, всички свити като зародиши, с блажени усмивки върху лицата, сякаш очакваха да се преродят за по-добър и по-топъл живот.

В късния следобед, когато всички бяха легнали да подремнат преди вечерната суетня, аз излязох крадешком от стаята си. Взех само няколко обикновени дрехи и оставих всички копринени рокли и труфила, които слагах в по-особени случаи. Каквото беше спечелено в бордея, щеше да си остане там.

Когато слязох до средата на стълбището, видях, че Магнолия стои на входната врата и дъвче кафявите листа, към които беше пристрастена. Беше по-възрастна от всички други момичета в бордея и напоследък се оплакваше, че получавала горещи вълни. Нощем я чувах да се мята и върти в леглото. Не беше тайна, че жената в нея си отива. По-младите момичета се шегуваха, че завиждали на Магнолия, понеже вече нямало да се притеснява от менструации, бременности и аборти и щяла да спи всяка нощ с мъж, но всички знаехме, че една възрастна блудница едва ли ще оцелее.

Веднага щом видях Магнолия, осъзнах, че мога да направя само две неща: или да се върна в стаята си и да забравя, че съм искала да бягам, или да мина през вратата и да си понеса последиците. Сърцето ми избра второто.

— Ей, Магнолия, по-добре ли се чувстваш? — попитах с надеждата, че гласът ми е прозвучал ведро и нехайно.

Лицето на Магнолия светна, но после тя пак се начумери — беше забелязала чантата в ръката ми. Нямаше смисъл да лъжа. Магнолия знаеше, че съдържателката ми е забранила да напускам стаята си, камо ли пък бордея.

— Тръгваш ли си? — ахна тя, сякаш дори въпросът я плашеше.

Не казах нищо. Сега беше неин ред да избира. Можеше или да ме спре и да предупреди всички какво съм намислила, или просто да ме остави да изляза. Магнолия се взря угрижено и огорчено в мен.

— Прибирай се в стаята си, Пустинна роза — рече ми. — Съдържателката ще прати Чакаловата глава да те догони. Толкова ли не знаеш как постъпи той с…

Но не довърши изречението. Това беше едно от неписаните правила в бордея: не отваряхме дума за нещастници, които бяха работили тук преди нас и си бяха отишли преждевременно, а в редките случаи, когато ги споменавахме, внимавахме да не изричаме имената им. За какво да ги тревожим в гроба? Те вече бяха приключили с живота и беше най-добре да ги оставим да почиват в мир.

— И да избягаш, как ще си вадиш хляба? — продължи да упорства Магнолия. — Ще умреш от глад.

Онова, което виждах в очите й, беше страх: не че ще се проваля и ще бъда наказана от съдържателката, а че може и да успея. Канех се да извърша онова, за което тя винаги бе мечтала, ала не бе дръзвала да опита, и сега ме уважаваше, но и ме мразеше за смелостта. За миг се разколебах и сигурно щях да се върна, ако в главата ми не продължаваше да ехти гласът на Шамс от Тебриз.