Елиф Шафак - Любов

Тишината беше нарушена от Христос.

— Добре дошъл в пивницата ми, Маулана — поздрави той до немай-къде любезно. — За мен е чест да те видя под покрива си. С какво мога да ти услужа?

Примигах няколко пъти и накрая проумях, че там наистина стои Руми.

— Благодаря ти — рече той с широка, но студена усмивка. — Бих искал да взема малко вино.

Клетият Христос се изненада толкова, че зяпна. Когато дойде на себе си, отведе Руми на първата свободна маса, която се случи точно до моята!

— Селямюн алейкюм — рече Руми още щом седна.

Аз също го поздравих и заговорих любезности, но не съм сигурен, че не съм объркал нещо. С ведрото си лице, скъпа дреха и красив тъмнокафяв кафтан Руми изглеждаше съвсем неуместно тук.

Наведох се и след като сниших глас до шепот, рекох:

— Много ли невъзпитано ще бъде, ако попитам какво търси тук човек като теб?

— Подложен съм на изпитание, каквото преминават суфистите — отговори Руми и ми намигна, сякаш бяхме първи приятели. — Шамс ме прати тук, за да бъде опетнено доброто ми име.

— И това хубаво ли е? — учудих се аз.

Руми се засмя.

— Е, зависи как го погледнеш. Понякога се налага да унищожиш всичките си привързаности, за да надделееш над своето его. Ако сме прекалено привързани към семейството си, към положението си в обществото и дори към местното училище или джамия до степен те да застанат на пътя ни към Единението с Бога, трябва да разрушим тази привързаност.

Не бях сигурен, че съм го разбрал правилно, но за размекнатия ми ум обяснението си звучеше съвсем логично. Винаги бях подозирал, че тези суфисти са ненормални — пъстра сбирщина, способна на какви ли не дивотии.

Сега вече беше ред на Руми да се наведе напред и да промълви също през шепот:

— Много грубо ли ще бъде, ако те попитам от какво ти е този белег на лицето?

— Опасявам се, че не е много интересно — отговорих аз. — Късно една нощ се прибирах и се натъкнах на пазвантин, който ме скъса от бой.

— Но защо? — възкликна Руми, изглеждаше искрено притеснен.

— Защото се бях почерпил с вино — посочих аз бутилката, която Христос беше сложил току-що пред Руми.

Той поклати глава. В началото изглеждаше напълно объркан, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да се случи такова нещо, после обаче върху устните му заигра дружелюбна усмивка. И двамата продължихме да си говорим. Докато ядяхме хляб и козе сирене, обсъдихме вярата, приятелството и други житейски неща, за които си мислех, че съм забравил отдавна, но сега с радост установих, че съм ги изровил от сърцето си.

Малко след залез-слънце Руми стана да си върви. Всички в пивницата се изправиха на крака — да се сбогуват с него. Сцената си я биваше.

— Не можеш да си тръгнеш, без да си ни казал защо виното е забранено — заявих аз.

Христос дотича свъсен при мен — притесняваше се да не подразня с въпроса си именития посетител.

— Я да мълчиш, Сюлеймане. Какви са тия въпроси, дето ги задаваш?

— Не, наистина — настоях аз, без да свалям очи от Руми. — Ето, видя ни. Не сме злодеи, а все ни изкарват такива. Я ми кажи какво му е толкова лошото да пиеш вино, при положение че не създаваме неприятности и не вредим на никого?

Въпреки че прозорецът в ъгъла беше отворен, в пивницата беше станало задушно и задимено, а въздухът бе зареден с напрежение. Виждах, че всички изгарят от любопитство да чуят отговора.

Замислен, добър, трезвен, Руми дойде при мен и ми каза ето какво:

Настъпи кратко мълчание — всички се замислихме над думите му.

— Приятели, виното не е безобидна напитка — обърна се Руми към нас с подновен глас, властен и в същото време много овладян и твърд, — то изважда на показ най-лошото в нас. Според мен е по-добре да се въздържаме и да не пием. С това уточнение не можем да виним пиенето за онова, за което носим вина самите ние. Трябва да се стремим да овладяваме собственото си безочие и гняв. Това е по-неотложно. В крайна сметка, на когото му се пие, ще пие, а на когото не му се пие, няма и да припарва до виното. Нямаме право да налагаме на другите онова, което смятаме за правилно. В религията няма принуда.

При тези думи някои от посетителите в пивницата закимаха одобрително. Лично аз предпочетох да вдигна чашата, понеже съм убеден, че чуем ли мъдри слова, не бива да пропускаме да вдигнем наздравица.