Елиф Шафак - Любов

— Пусни ме да мина, Магнолия — рекох. — Няма да стоя тук и ден повече.

Чувствах, след побоя, който ми нанесе Байбарс, и след като видях смъртта в лицето, че нещо в мен се е променило необратимо. Сякаш бях изгубила всякакъв страх. При всички положения нехаех. Бях решена да посветя остатъка на живота си на Бога. За мен беше все едно колко ми остава, дали един-единствен ден или дълги години. Шамс от Тебриз беше казал, че вярата и любовта превръщат хората в герои, защото заличават в сърцата им страха и тревогите. Започвах да разбирам какво е имал предвид.

И най-странното бе, че Магнолия също го разбираше. Тя ме изгледа дълго и измъчено и бавно се отдръпна встрани, за да ми стори път.

Нортхамптън, 19 юни 2008 година

„Благодаря ти за състраданието, любима Ела.

Радвам се, че разказът ми ти е харесал и че често мислиш за него. Нямам навика да обсъждам с когото и да било миналото си, но колкото и да е странно, ми олеква, когато ти разказвам за него.

Прекарах лятото на 1977 година при неколцина суфисти в Мароко. Стаята ми беше бяла, малка и обикновена. В нея нямаше друго, освен най-необходимото: дюшек, газеник, кехлибарена броеница, цвете в саксия при прозореца, талисман срещу уроки и бюро от орехово дърво със стихосбирка на Руми в чекмеджето. Без телефон, без телевизор, без часовник и електрически ток. Това не ми пречеше. Години наред бях живял по общи квартири и не виждах защо да не оцелея и в братство на дервиши.

Първата вечер учителят Самид дойде в стаята ми да провери как съм. Каза, че съм добре дошъл да остана при тях, докато бъда готов да поема към Мека. Но имало едно условие: никакви наркотици!

Помня, лицето ми пламна като на малко дете, хванато да бърка в кутията с бонбони. Откъде бяха разбрали? Дали, докато ме е нямало, не бяха ровили в куфара ми? Никога няма да забравя какво ми каза при тази мисъл учителят: «Не е нужно, братко Крейг, да проверяваме багажа ти, за да разберем, че употребяваш наркотици. Очите ти са като на наркоман.»

И най-странното, Ела, е, че до онзи ден не се смятах за наркоман. Бях повече от сигурен, че се владея и че дрогата ми помага да преодолявам трудностите. «Едно е да притъпиш болката, съвсем друго е да я излекуваш — продължи учителят Самид. — Щом упойката те отпусне, болката пак си е там.»

Знаех, че е прав. Самонадеяно им връчих всички наркотици, които носех, дори хапчетата за сън. Не след дълго обаче се видя, че решителността ми не е достатъчно силна, за да ме измъкне от онова, което ми предстоеше да изживея. През четирите месеца, които прекарах в малкото братство, наруших обещанието си и над десетина пъти прекрачих чертата. Въпреки че бях чужденец, не ми беше никак трудно да намеря дрога, тъй като бях избрал опиянението пред трезвия ум. Една нощ се върнах в братството мъртвопиян и видях, че всички врати са залостени отвътре. Наложи се да спя в градината. На другия ден учителят Самид не ме попита нищо, а аз не тръгнах да се извинявам.

Ако не броим тези срамни случаи, успявах да намирам със суфистите общ език и се наслаждавах на спокойствието, което вечер се спускаше над братството. Чувствах се странно, че съм там, но ме обземаше и особена ведрост и макар за мен да не беше ново да живея с много хора под един покрив, там открих нещо, което не бях вкусвал дотогава: душевен мир.

На пръв поглед живеехме задружно: всички ядяхме, пиехме и вършехме едно и също по едно и също време, но бяхме и насърчавани и от нас се очакваше дълбоко в себе си да бъдем сами и да се взираме в душата си. Поемеш ли по пътя на суфизма, първо откриваш изкуството да си сам сред тълпата. След това откриваш в самотата си тълпата — гласовете вътре в теб.

Докато чаках суфистите в Мароко да ме прехвърлят здрав и невредим в Мека и Медина, четях ненаситно суфи философия и поезия — в началото от скука и понеже нямаше какво друго да правя, а после с все по-голям интерес. Подобно на човек, който не е осъзнавал колко е жаден, докато не е отпил първата глътка вода, установих, че срещата ми със суфизма ме кара да копнея за още и още. От всички книги, които изчетох онова дълго лято, най-голямо впечатление ми направиха стиховете на Руми.

Три месеца по-късно учителят Самид ми заяви най-неочаквано, че съм му приличал на някого — на странстващия дервиш Шамс от Тебриз. Каза, че според някои Шамс бил отявлен еретик, но че за Руми бил Луната и Слънцето.

Бях заинтригуван. Но това не беше чисто любопитство. Докато слушах как учителят Самид ми разказва още и още за Шамс, усетих, че настръхвам целият, и изпитах чувството, че вече съм изживявал това.