Елиф Шафак - Любов

— Ти си добър човек с голямо сърце — рекох. — Каквото и да говорят хората за онова, което направи днес, а аз съм сигурен, че ще има да го одумват, смятам, че като проповедник ти прояви голяма смелост: дойде в пивницата и поприказва непредубедено с нас.

Руми ме погледна приятелски. После грабна бутилките вино, до които не се беше и докоснал, и излезе на лекия вечерен вятър.

Коня, Февруари 1246 година

Близо три седмици само чаках момент да поискам от баща си ръката на Кимя. Часове наред разговарях наум с него, съставях отново и отново изреченията, обмислях как най-добре да се изразя. И да ми възразеше нещо, имах готови отговори. Можеше да ми каже, че ние с Кимя сме като брат и сестра, аз обаче щях да му напомня, че нямаме кръвна връзка. Знаех колко обича баща ми Кимя и затова смятах и да изтъкна, че ако той ни разреши да се оженим, няма да се налага момичето да ходи да живее другаде и ще остане до края на живота си при нас. Бях обмислил всичко, само не можех да улуча момент, когато да сме само двамата с баща ми.

Но ето че днес вечерта се натъкнах на него по възможно най-неподходящия начин. Тъкмо излизах — отивах да се срещна с приятели, когато вратата изскърца, отвори се и в къщата влезе баща ми, понесъл във всяка ръка по бутилка вино. Застинах и зяпнах от изумление.

— Какво носиш, татко? — попитах.

— А, това ли? — отвърна той, без изобщо да се смути. — Вино, синко.

— Виж ти! — възкликнах. — В това ли се е превърнал великият Маулана? В старец, победен от виното?

— Мери си думите — чу се зад мен сърдит глас.

Беше Шамс. Без дори да мигне, ме погледна в лицето и допълни:

— Бива ли да говориш така на баща си! Аз го помолих да отиде в пивницата.

— Защо ли не съм изненадан? — не се сдържах и се подсмихнах.

И да се обиди от думите ми, Шамс не го показа с нищо.

— Можем да го обсъдим, Аладине — отсече. — Стига, разбира се, да не позволяваш гнева да замъглява разсъдъка ти — после той наклони глава и ми каза, че трябва да смекча сърцето си. — Това е едно от правилата. „Ако искаш да укрепиш Вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себични и предубедени и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някои от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и отпреди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.“

— Ти не се меси — заявих му аз. — Не изпълнявам заповеди на пияни дервиши. За разлика от баща си.

— Как не те е срам, Аладине — избухна татко.

Веднага усетих, че ме пронизва вина, но вече беше късно. Плисна ме негодувание, което смятах, че съм изкоренил.

— Не се и съмнявам, че ме мразиш точно толкова силно, колкото твърдиш — заяви Шамс, — но не мисля, че и за минута си спрял да обичаш баща си. Толкова ли не виждаш, че му причиняваш болка?

— А ти толкова ли не виждаш, че ни опропастяваш живота? — не му останах длъжен аз.

Точно тогава баща ми се спусна с мрачно стисната уста и вдигна ръка над главата си. Мислех, че ще ме зашлеви, и ми стана още по-неудобно, когато той не го направи — не пожела.

— Посрамваш ме — каза, без да ме поглежда в лицето.

Очите ми плувнаха в сълзи. Извърнах се и най-неочаквано се озовах лице в лице с Кимя. Откога ли стоеше там в ъгъла и ни наблюдаваше уплашено? Колко от караницата ни беше чула?

Толкова ме досрамя, задето баща ми ме е унижил пред момичето, за което исках да се оженя, че ме присви стомах и в устата ми остана лош вкус. Имах чувството, че стаята се върти около мен и аха — да се срути.

Нямах сили да стоя там и миг повече, затова грабнах връхната си дреха, изтиках встрани Шамс и изхвърчах от къщата, по-далеч от Кимя, по-далеч от всички тях.

Коня, Февруари 1246 година

Бутилките вино стояха между нас, бяха пълни с мириса на гореща пръст, на диви треви и тъмни горски плодове. След като Аладин излезе, Руми се натъжи, така че известно време не можеше да говори. Излязохме двамата на покрития с преспи двор. Беше мрачна февруарска вечер, въздухът бе натежал от особена застиналост. Стояхме там, гледахме как облаците се носят и слушахме свят, който не ни предлагаше друго, освен тишина. Вятърът донесе отдалеч уханието на дъбрави с дъх на мускус и за миг ми се стори, че и на двамата ни се иска да напуснем завинаги този град.