Елиф Шафак - Любов

— Чистя — изпелтечих с отпаднал глас. — Исках да те изненадам.

Руми отвърна:

— Разбирам, но много те моля, не докосвай повече книгите ми. Всъщност предпочитам изобщо да не влизаш в тази стая.

От този ден нататък не съм и стъпвала в библиотеката, дори и да съм сама в къщата. Разбрах и приех, че светът на книгите никога не е бил и няма да бъде за мен.

Но когато у нас дойде Шамс от Тебриз и те двамата с мъжа ми се заключиха за четирийсет дни в библиотеката, усетих как в душата ми се надига старо негодувание. В мен започна да кърви рана, за чието съществуване дори не подозирах.

Коня, 20 декември 1244 година

Бях на дванайсет години, когато Руми ме осинови, а съм родена в семейството на прости селяни от една долина в планината Тавър. Истинските ми родители бяха отрудени, преждевременно състарени хора. Живеехме в малка къща и ние със сестра ми деляхме стаята с призраците на мъртвите си братя и сестри, общо пет на брой, починали от най-обикновени болести. Само аз в къщата виждах призраците. Сестра ми се плашеше, а майка плачеше, споменех ли какво правят духовете на малките. Напразно се опитвах да кажа, че е излишно да се стряскат и безпокоят, понеже никой от мъртвите ми братя и сестри не изглеждаше страшен или нещастен. Все не успявах да го обясня на семейството си.

Веднъж в селото ни дойде един отшелник. Щом видя колко е изтощен, баща ми го покани да пренощува у нас. Вечерта, след като всички насядахме около огнището, за да изпечем козе сирене, отшелникът започна да ни разказва сладкодумно за далечни земи. Докато напевният му глас се носеше из стаята, аз затворих очи и поех заедно с него на пътешествие из пустините на Арабия, шатрите на бедуините в Северна Африка и морето с най-синята вода, наречено Средиземно. Там на плажа намерих мидичка, голяма и нагъната, и я прибрах в джоба си. Смятах да се разходя от единия чак до другия край на плажа, но насред пътя ме спря остра отблъскваща миризма.

Отворих очи и видях, че лежа на пода у нас и всички са ме наобиколили, изглеждаха разтревожени. С едната ръка майка ми ме държеше за главата, а с другата бе доближила до носа ми разрязан на половина кромид лук — да го помириша.

— Върна се! — плесна зарадвана с ръце сестра ми.

— Хвала на Бога! — въздъхна тежко майка ми. Сетне се обърна към отшелника и му обясни: — Още от съвсем малка Кимя получава припадъци. През цялото време.

На сутринта отшелникът ни благодари за гостоприемството и се сбогува.

Преди да си тръгне обаче, рече на баща ми:

— Дъщеря ти Кимя е необикновено дете. Има голяма дарба. Ще бъде жалко, ако тази дарба остане неоценена. Не е зле да я пратиш да се изучи…

— За какво му е на едно момиче да се изучва? — ахна майка ми. — Де се е чуло и видяло такова нещо! Кимя ще остане при мен и ще тъче килими, докато се омъжи. Бива я много да тъче, така да знаеш.

Но отшелникът не искаше и да чуе.

— Е, някой ден може да стане още по-добър книжник. Както личи, Бог не е подминал с милостта си вашата дъщеря само защото е момиче и й е дал големи дарби. Нима, жено, твърдиш, че знаеш повече от Бога? — попита той. — Ако няма училища, я пратете при книжник, той ще й даде образованието, което заслужава.

Майка ми поклати глава. Аз обаче виждах, че баща ми е на друго мнение. Знаех, че обича начетеността и знанията и ме цени за моите способности, затова не се изненадах, когато го чух да пита:

— Ние не познаваме книжници. Къде да ги намеря?

Точно тогава отшелникът изрече името, което щеше да преобрази живота ми. Каза:

— Знам в Коня един прекрасен книжник, казва се Маулана Джала-ладдин Руми. Той сигурно ще се зарадва да преподава на момиче като Кимя. Заведете я при него. Няма да съжалявате.

Щом отшелникът си тръгна, майка ми вдигна ръце.

— Чакам дете. Не след дълго в къщата ни ще има още едно гърло за изхранване. Имам нужда от помощ. За какво са му на едно момиче книги. Кимя трябва да се научи да върти къщната работа и да се грижи за деца.

Предпочитах майка да се бе възпротивила на заминаването ми по други причини. Ако беше казала, че ще й е мъчно за мен и че няма да понесе да ме прати в друго семейство, пък било то и за кратко, сигурно щях да реша да остана. Тя обаче изобщо не каза такова нещо. При всички положения баща ми беше убеден, че отшелникът е бил прав, и след няколко дни и аз споделях мнението му.

Малко подир това двамата с него отидохме в Коня. Зачакахме Руми пред медресето, където той преподаваше. Когато излезе, се притеснявах дори да го погледна. Вместо това забих поглед в дланите му. Беше с дълги, тънки изваяни пръсти, по-скоро като на занаятчия, отколкото като на учен. Баща ми ме побутна към него.