Елиф Шафак - Любов

— Дъщеря ми има големи заложби. Но аз съм прост човек, жена ми също. Казаха ни, че си най-начетеният в цялата околия. Искаш ли да я вземеш на обучение?

Не се налагаше да поглеждам Руми в лицето, за да разбера, че не е изненадан. Явно беше свикнал на такива молби. Докато двамата с баща ми разговаряха, тръгнах към двора, там имаше доста момчета и ни едно момиче. Но докато се връщах, се учудих приятно, че съм зърнала млада жена — стоеше сам-сама в ъгъла с валчесто лице, застинало и бяло, все едно е изсечено от мрамор. Махнах й с ръка. Тя се вцепени, ала след кратко колебание отвърна на поздрава ми.

— Здравей, момиченце, виждаш ли ме? — попита жената. Щом кимнах, жената се усмихна и плесна с ръце.

— Прекрасно! Никой друг не може.

Върнахме се при баща ми и Руми. Мислех, че след като видят жената, те ще спрат да говорят, но тя се оказа права: двамата не я виждаха.

— Ела насам, Кимя — повика ме Руми. — Баща ти ми съобщи, че си много ученолюбива. Я ми кажи какво в книгите ти харесва толкова?

Преглътнах смутено — бях като скована и не успях да отговоря.

— Хайде, миличка — подкани ме разочарован баща ми.

Исках да отговоря вярно, така, че баща ми да се гордее с мен, а не знаех какво. Бях толкова притеснена, че от устата ми се изтръгна само отчаяна въздишка.

Ние с татко щяхме да се приберем с празни ръце на село, ако не се беше намесила младата жена. Тя ме хвана за ръката и рече:

— Просто му кажи истината за себе си. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Вече се чувствах по-добре, затова се извърнах към Руми и заявих:

— За мен ще бъде чест да изучавам Корана заедно с теб, учителю. Не се страхувам от усърден труд.

Лицето на Руми светна.

— Много добре — каза той, после обаче замълча, сякаш се беше сетил за отблъскваща подробност. — Но ти си момиче. Дори и да учим усърдно и да бележим напредък, не след дълго ще се омъжиш и ще родиш деца. Годините на обучение ще отидат напразно.

Сега вече не знаех какво да отвърна и се почувствах обезсърчена, едва ли не виновна. Баща ми явно също се смути и най-неочаквано се зае да разглежда обувките си. И този път на помощ ми се притече младата жена.

— Припомни му, че съпругата му винаги е искала момиченце и сега ще се зарадва, ако той започне да те обучава.

Руми се засмя, когато му повторих думите й.

— Е, виждам, че си ходила у нас и си разговаряла с жена ми. Но от мен да го знаеш, Кера не се меси в задълженията ми на преподавател.

Младата жена поклати бавно и покрусено глава и ми прошепна в ухото:

— Кажи му, че си имала предвид не втората му съпруга Кера. А Джевер, майката на двамата му синове.

— Имах предвид Джевер — повторих, като изрекох внимателно името. — Майката на синовете ти.

Руми пребледня.

— Джевер е мъртва, детето ми — отвърна той глухо. — Но какво знаеш ти за покойната ми съпруга? Това някаква плоска шега ли е?

Баща ми се намеси.

— Сигурен съм, учителю, че не го е направила от зъл умисъл. Мога да те уверя, че Кимя е сериозно дете. Никога не се отнася с неуважение към по-възрастните.

Дадох си сметка, че трябва да кажа истината.

— Покойната ти съпруга е тук. Държи ме за ръка и ме насърчава да говоря. Очите й са тъмнокафяви и леко дръпнати, има красиви лунички и е облечена в дълга жълта дреха… — замълчах, защото забелязах, че младата жена ми показва чехлите си. — Иска да ти кажа за чехлите й. Те са от яркооранжева коприна, извезана с червени цветчета. Много са красиви.

— Донесох й ги от Дамаск — рече Руми и очите му се напълниха със сълзи. — Харесваше ги.

След тези думи книжникът потъна в мълчание и с угрижен вид се почеса по брадата. Но когато заговори отново, гласът му беше благ и дружелюбен, без следа от тъга.

— Сега вече разбирам защо според всички дъщеря ти има заложби — каза той на баща ми. — Да вървим у нас. Докато вечеряме, ще обсъдим бъдещето й. Сигурен съм, че от нея ще излезе отлична ученичка. И че тя ще засенчи много момчета — после Руми се извъртя към мен и попита: — Ще го предадеш ли на Джевер?

— Не е нужно да го предавам, учителю. Тя те чу — уверих го аз. — Каза, че трябвало да тръгва. Но че винаги те наблюдава с любов.

Руми се усмихна сърдечно. Баща ми също. Сега вече във въздуха витаеше непринуденост, каквато преди не бе имало. В онзи миг разбрах, че срещата ми с Руми ще има дългосрочни последици. Не бях близка с майка си, но сякаш за да поправи това, Бог ми даваше двама бащи, истинският и моят осиновител.

Ето как преди осем години дойдох в дома на Руми като срамежливо дете, жадно за знания. Кера ме обичаше и проявяваше по-голямо състрадание и от родната ми майка, а синовете на Руми ме посрещнаха с отворени обятия, особено по-големият, който с времето ми стана като брат.