Елиф Шафак - Любов

— Татко не е загърбил никого — възрази брат ми. — Той намери в лицето на Шамс от Тебриз много добър приятел. Вместо да хленчиш и да се оплакваш като малко дете, би трябвало да се радваш за баща ни. Ако наистина го обичаш.

Само брат ми можеше да каже такова нещо. Бях му свикнал на особнячествата, затова не се засегнах от унищожителните му подмятания. Той винаги беше добричък, обичаха го всички роднини и съседи, беше любимият син на баща ми.

Точно четирийсет дни, след като баща ми и дервишът се затвориха в библиотеката, се случи нещо странно. Отново бях приклекнал при вратата и подслушвах: вътре по-дълго от обикновено се беше възцарила тишина, когато най-неочаквано дервишът каза:

— Минаха четирийсет дни, откакто сме се усамотили тук. Ден след ден обсъждаме поредното от Четирийсетте правила в религията на любовта. Вече приключихме и според мен е най-добре да излезем. Близките ти сигурно са разстроени, че те няма.

Баща ми възрази:

— Не бери грижа за това. Жена ми и синовете ми са достатъчно зрели, разбират, че може би имам нужда да прекарам известно време без тях.

— Е, за жена ти не знам нищо, но двете ти момчета са различни, както деня и нощта — отвърна Шамс. — По-голямото е тръгнало по твоите стъпки, опасявам се обаче, че по-малкото е поело по съвсем друг път. Сърцето му е разяждано от негодувание и завист.

Страните ми пламнаха от гняв. Как смееше да говори такива ужасни неща за мен, при положение че дори не ме беше виждал?

— По-малкият си мисли, че не го познавам, това обаче не е така — продължи подир известно време дервишът. — Докато се е свил с ухо, долепено до вратата, и ме наблюдава, аз също го наблюдавах.

Усетих как ме побиват тръпки и настръхвам. Без да мисля много-много, отворих рязко вратата и нахълтах в стаята. Баща ми зяпна от изумление, но не след дълго стъписването му беше изместено от гняв.

— Да не си полудял, Аладине? Как смееш да ни безпокоиш? — кресна той.

Без да обръщам внимание на въпроса му, посочих Шамс и възкликнах:

— Я първо питай него как смее да говори така за мен!

Баща ми не каза и дума. Само ме погледна и въздъхна тежко, сякаш присъствието ми бе непосилно бреме, стоварило се върху плещите му.

— Много те моля, татко, липсваш на Кера. И на учениците си. Бива ли заради някакъв презрян дервиш да обръщаш гръб на всички, които обичаш?

Още щом думите излязоха от устата ми, съжалих, че съм ги изрекъл, но вече беше късно. Баща ми ме погледна разочаровано. Никога дотогава не го бях виждал такъв.

— Направи си тази услуга, Аладине. Излез оттук — още сега — каза той. — Иди на тихо място и помисли какво направи. Не ми говори, докато не погледнеш вътре в себе си и не видиш грешката си.

— Но, татко…

— Излез, ти казах — повтори той и се извърна, за да не ме гледа.

Тръгнах си със свито сърце, потни длани и разтреперани колене.

В онзи миг проумях, че животът ни се е променил по някакъв неведом начин и че вече нищо няма да бъде същото. От смъртта на майка ми, която бе починала преди осем години, за втори път се чувствах изоставен от родител.

Коня, 18 декември 1244 година

Батин Аллах — скритото лице на Бога, Отвори съзнанието ми, за да видя Истината.

Когато Шамс от Тебриз ми зададе въпроса за пророка Мохамед и за суфиста Бистами, изпитах чувството, че под слънцето сме останали само двамата с него. Пред нас изникнаха седемте стъпала по Пътя към Истината: седемте макамата 16, които егото на всеки трябва да изкачи, за да постигне Единение.

Първото на Покварения нафс 17, най-ниското и най-разпространено стъпало в битието на душата, когато тя е хваната в капана на земните желания. Повечето хора са заседнали на него, борят се и страдат, докато служат на своето себелюбие, на егото, а държат отговорни другите за това, че все се чувстват нещастни.

Ако и когато някой започне да работи върху себе си и така осъзнае в какво окаяно състояние е неговото его, той може да се изкачи на следващото стъпало и в известен смисъл започва да прави точно обратното на онова, което е вършел на предишното стъпало. Вместо да обвинява през цялото време другите, човекът, достигнал това стъпало, вини себе си понякога до степен да се самозаличава. Така егото се превръща в Обвиняващ нафс и поема по пътя на вътрешното очистване.

На третото стъпало човек е по-зрял и егото се е издигнало до Вдъхновения нафс.

Чак на това стъпало и никога преди него можеш да схванеш истинското значение на думата „да се откажа“ и да тръгнеш из Долината на Познанието. Изкачиш ли се на това стъпало, вече притежаваш и проявяваш търпение, постоянство, мъдрост и смирение. Светът ти се струва нов и изпълнен с вдъхновение. Въпреки това мнозина, достигнали третото стъпало, изпитват подтика да останат на него и губят волята и смелостта да продължат нататък. Ето защо, колкото и красиво и благословено да е третото стъпало, то е и капан за онзи, който се цели по-високо.