Елиф Шафак - Любов

Дервишът явно долови укора във въздуха.

— Аз ще тръгвам и ще те оставя на поклонниците ти — рече той с глас, заглъхнал до кадифен тембър, почти до шепот.

— Чакай — спрях го аз. — Не си отивай, много те моля. Остани!

Зърнах по лицето му следа от замисленост, тъга върху устните му, сякаш той искаше да каже още нещо, ала не можеше или се въздържаше. И в онзи миг, в онова мълчание чух въпроса, който дервишът не ми беше задал:

„Ами ти, велики проповеднико? Кажи ми колко голяма е твоята чаша?“

След това вече нямаше какво да си кажем. Бяхме останали без думи. Пристъпих към дервиша и се доближих толкова, че видях златните точици в черните му очи. Най-неочаквано ме обори странното чувство, че вече съм изживявал този миг. И то неведнъж, а над десетина пъти. Започнах да си спомням откъслеци от него. Забулен мъж, висок и снажен, с пламнали пръсти. И тогава се сетих. Дервишът, застанал срещу мен, бе не друг, а човекът, когото виждах насън.

Разбрах, че съм намерил своя спътник. Но вместо, както бях очаквал, да се почувствам на седмото небе от радост, бях скован от леден страх.

Нортхамптън, 8 юни 2008 година

Без да намира отговори на въпросите, които я обсаждаха, Ела установи, че в кореспонденцията й с Азис има много неща, които я озадачават, и най-вече това, че такава кореспонденция изобщо се води. Във всяко отношение двамата бяха толкова различни, че Ела недоумяваше какво изобщо ги свързва, та да си пишат толкова често.

Азис беше като пъзел, който тя си бе поставила за цел да подреди плочка по плочка. С всеки негов имейл поредната плочка от пъзела си идваше на мястото. Ела още не беше видяла цялата картина, но вече бе разбрала някои неща за човека, с когото си пишеше.

От блога на Азис беше научила, че той е професионален фотограф и ненаситен пътешественик, за когото да обикаля по най-затънтените кътчета на планетата бе точно толкова естествено, както за нея — да се разхожда в съседния парк. По душа неуморен номад, Азис беше ходил къде ли не и се чувстваше като у дома си и в Сибир, и в Шанхай, и в Калкута, и в Казабланка. Пътуваше само с раница на гърба и с тръстикова флейта и беше намерил приятели на места, които Ела дори не откриваше върху картата. Непреклонните граничари, невъзможността да получи виза във враждебно настроени държави, предавани по вода паразитни болести, стомашно-чревни разстройства, получени от заразена храна, опасността да го измамят, сблъсъците между правителствените войски и бунтовниците: нищо не можеше да го спре да престане да пътува на изток и запад, на север и юг.

За Ела Азис беше като шеметен водопад. Той се втурваше през глава там, където тя се страхуваше и да пристъпи. Първо действаше и след това се притесняваше — ако изобщо се притеснеше — за неща, за които Ела се колебаеше и се тревожеше и това я сковаваше. Преливаше от живот, а идеализмът и страстта му бяха прекалено големи, за да се вместят в едно тяло. Вживяваше се в какви ли не роли и това му се отдаваше прекрасно.

Ела се смяташе за либералка, за убедена демократка и за юдейка, която не следва слепешката предписанията на вярата, за бъдеща вегетарианка, която е преизпълнена с решимост някой ден да не хапва месо. Подреждаше въпросите в ясни категории и организираше своя свят почти както дома си, където блестеше от чистота. Умът й боравеше с два взаимно изключващи се и еднакво дълги списъка: нещата, които тя обичаше, противопоставени на нещата, които мразеше.

Макар и в никакъв случай да не беше атеистка и от време на време да спазваше с удоволствие някои обреди, Ела бе убедена, че религията е основният проблем, разяждащ света днес не по-малко, отколкото в миналото. Религиозните я дразнеха с нечуваната си наглост и самопровъзгласеното убеждение, че тяхната вяра е най-добра, фанатиците във всички вероизповедания бяха непоносими, но дълбоко в себе си Ела смяташе, че най-страшни са фанатиците мюсюлмани.

Азис обаче беше духовен човек: гледаше сериозно на религията и вярата, не се занимаваше с политика и не „мразеше“ нищо и никого. Нямаше никакво намерение да се отказва от месото и споделяше, че за нищо на света не би се лишил от чиния добре приготвен шиш кебап. От атеист беше станал мюсюлманин някъде в средата на седемдесетте години, или както самият той се изразяваше на шега, „малко след Карим Абдул-Джабар и малко преди Кат Стивънс“. Оттогава бе общувал със стотици мистици от всички страни и религии и ги обявяваше за свои „братя и сестри по пътя“.