Елиф Шафак - Любов

Суфистите стигат дотам да разправят, че шариатът бил само етап по пътя. За какъв етап говорят, питам аз. Сякаш това не е достатъчно тревожно, ами седнали да твърдят и че просветеният не можел да бъде спъван от правилата на първите етапи. И тъй като си въобразяват, че вече са достигнали най-високото равнище, те използват това като не особено убедително оправдание да пренебрегват правилата на шариата. За тях пиенето, танците, музиката, поезията и живописта явно са много по-важни от религиозните задължения. Суфистите проповядват, че тъй като в исляма нямало йерархия, всеки имал право сам да търси Бога. Всичко това звучи безобидно и безвредно, но нагазиш ли в отегчителното им многословие, виждаш, че онова, което отстояват, има и зловеща страна: твърдението, че не е нужно човек да обръща внимание на религиозните власти.

Според суфистите Свещеният Коран бил пълен с неясни символи и многопластови препратки, които трябвало да се тълкуват всеки по мистичен начин. Затова изследват на кое число отговаря вибрацията на дадена дума, изучават скритото значение на числата и търсят в писанието забулени препратки — правят всичко по силите си, само и само да не прочетат Божието послание.

Някои суфисти дори твърдят, че хората били Говорещ Коран. Ако това не е чисто богохулство, тогава не знам кое е. Подвизават се разни странстващи дервиши, друга размирна прослойка негодници. Каландари, хайдари, камии — известни са под всевъзможни имена. Мен ако питате, те са най-страшни. Какво добро можете да очаквате от човек, когото не го свърта на едно място? Ако нямаш усещането за принадлежност, можеш да се понесеш като суха шумка на вятъра в най-различни посоки. Точно жертва като за Шейтана.

Философите не са по стока от суфистите. Размишляват и размишляват, като че ли ограниченият им ум може да проумее всемира, който не ни е дадено да разберем. Има една история, твърде показателна за съзаклятието между философи и суфисти.

„Веднъж един философ срещнал суфист и двамата веднага се сприятелили. Говорили си дни наред, единият довършвал изречението на другия и обратно.

Накрая се разделили, а философът споделил за разговора:

— Той вижда всичко, каквото знам.

Суфистът пък заявил:

— Той знае всичко, каквото виждам аз.“

И така, суфистът си въобразява, че вижда, философът пък си въобразява, че знае. По мое мнение те не виждат нищо и не знаят нищо. Толкова ли не схващат, че ние сме най-обикновени ограничени и в крайна сметка тленни човеци и от нас не се очаква да знаем повече, отколкото трябва да знаем? Най-многото, на което може да се надява човек, е да се добере до най-повърхностни сведения за Всевишния. И нищо повече. Задачата ни е не да тълкуваме Божието учение, а да му се подчиняваме.

Когато Байбарс дойде у нас, ще обсъдим тези въпроси. Станало ни е нещо като навик, наш малък ритуал. След всяко нощно дежурство Байбарс яде супата и питката, които му поднася жена ми и ние се впускаме в разговор за състоянието на нещата. Драго ми е да гледам колко му се яде на това момче. То трябва да е силно. Такъв нравствен младеж като него има да върши много неща в безбожния ни град.

Коня, 30 октомври 1244 година

Балконът в Шекерджийския хан. Седях на него преди срещата си с Руми, от която ме делеше точно една нощ. Сърцето ми ликуваше от великолепието на всемира, който Бог е създал по Свой образ, така че, накъдето и да се обърнем, да Го търсим и да Го откриваме. Въпреки това човеците го правят рядко.

Спомних си хората, които бях срещнал: просяка, блудницата и пияницата. Най-обикновени хора, поразени от разпространен недъг — бяха се отдалечили от Единия. Ето какви хора книжниците, изобщо не виждаха, докато седяха залостени в кулите си от слонова кост. Запитах се дали Руми е друг. Реших, че ако е същият, ще се превърна в проводник между него и отритнатите от обществото.

Градът най-сетне бе потънал в сън. В такава късна доба дори нощните твари не искаха да нарушават възцарилия се мир. Натъжавах се неописуемо, но в същото време и се въодушевявах, докато слушах как някой град спи и се питах какви ли истории се разиграват зад затворените врати, какви ли истории съм могъл да изживея и аз, ако бях избрал друг път. Всъщност обаче не аз бях избрал пътя. А пътят беше избрал мен.

Спомних си един разказ.

„Някакъв странстващ дервиш пристигнал в един град, жителите му не се доверявали на пришълци.

— Върви си! — креснали му. — Тук не те познава никой!