Елиф Шафак - Любов

И така, смяташ ме за религиозен. Но аз не съм религиозен.

Аз съм духовен, което е различно. Религиозността и духовността не са едно и също и аз съм на мнение, че пропастта между двете никога не е била по-дълбока, отколкото днес. Погледна ли света, виждам безпътицата, в която той се е озовал и която се задълбочава. От една страна, вярваме в свободата и във властта на отделната личност без оглед на Бог, държава и общество. В много отношения хората стават по-егоцентрични, а светът — по-материалистичен. От друга страна, човечеството като цяло става по-духовно. След като толкова дълго сме се осланяли на разума, явно сме достигнали точка, когато признаваме, че умът е ограничен.

Днес, точно както през Средновековието, наблюдаваме бурен интерес към духовността. Все повече хора на Запад се стремят да намерят в забързания си живот място и за нея. Но колкото и добри да са намеренията им, техният подход често е неуместен. Духовността не е поредният сос, с който да залеем старото ястие. Тя не е нещо, което можем да добавим към живота си, без да внесем в него съществени промени.

Знам, че обичаш да готвиш. Знаеш ли, че според Шамс светът е един огромен казан, в който се готви нещо? Засега не знаем какво. Всичко, което правим, което чувстваме и мислим, е съставна част от общото в казана. Трябва да се запитаме какво прибавяме в него. Дали негодувание, вражда, гняв и насилие? Или любов и хармония?

Ти, скъпа Ела, как ще отговориш? Какво според теб добавяш към колективното ястие на човечеството? Замисля ли се за теб, съставката, която добавям, е една голяма усмивка.

„Всичко, което се движи, променя се и отправя предизвикателства“

Фанатикът

Коня, 19 октомври 1244 година

Бясно лаят и бият под прозореца ми псета. Понадигнах се в леглото, заподозрял, че сигурно са надушили крадец, който се опитва да проникне с взлом в някоя къща, или мръсен пияница, минаващ наблизо. Почтените хора вече не могат да се наспят на спокойствие. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само безпътство и разврат. А не беше така. Допреди няколко години в града ни беше по-безопасно. Нравствената поквара не се различава особено от призрачен мор, който плъзва изневиделица, разпространява се бързо и покосява всеки, беден и богат, млад и стар. В такова състояние е днес градът ни. Ако не трябваше да ходя в медресето, надали щях да излизам изобщо от нас.

Хвала на Бога, има и хора, които поставят добруването на обществото пред своето и се трудят ден и нощ, за да наложат ред. Хора като младия ми племенник Байбарс. Ние с жена ми се гордеем с него. Успокоително е да знаеш, че в този късен час, когато върлуват злосторници, престъпници и пияници, Байбарс и другите пазванти обикалят из града, за да ни пазят.

След преждевременната смърт на брат ми станах пръв настойник на Байбарс. Млад и непреклонен, преди половин година той се хвана пазвантин. Сплетниците отсъдиха, че се бил вредил, понеже съм учител в медресето. Няма такова нещо! Байбарс е як и смел, точно за работа като тази. От него ще излезе и отличен воин. Той искаше да отиде да се бие срещу кръстоносците в Йерусалим, но ние с жената решихме, че му е време да се задоми и да създаде семейство.

— Имаме нужда от теб тук, синко — рекох му. — И тук има толкова много неща, с които да се биеш.

И това си беше голата истина. Ето днес сутринта й викам на жената — така и така, в тежки времена живеем. Не току-тъй всеки Божи ден научаваме за ново бедствие. Ако дотук монголците удържат победа след победа, ако християните успяха да наложат, делото си, ако град след град и село след село са плячкосвани от враговете на исляма, то е само заради хора, които са мюсюлмани единствено на думи. Който се пусне от Божието въже, неминуемо се отклонява от пътя. Монголците ни бяха пратени като наказание за греховете ни. Ако не бяха монголците, щеше да ни удари я земетресение, я глад, я наводнение. Колко още бедствия трябва да се стоварят върху града ни, за да разберем предупреждението и да се покаем? Нищо чудно по нас да се посипят и камъни. И всички да бъдем заличени от лицето на земята, както е станало с жителите на Содом и Гомора, по чиито стъпки вървим.

Ами суфистите, колко пагубно влияят те! Как смеят да се наричат мюсюлмани, при положение че говорят неща, каквито един мюсюлманин не бива и да си помисля? Кръвта ми кипва, когато ги слушам да изричат името на пророка, мир на праха му, колкото да налагат смехотворните си възгледи. Те твърдят, че след един военен поход пророкът Мохамед бил обявил как оттук насетне народът му трябва да се откаже от малкия джихад в името на големия джихад: битката срещу собственото его. Суфистите разправят, че оттогава егото било единственият противник, срещу когото мюсюлманите трябвало да се опълчат. Звучи добре, но как това ще помогне в борбата с враговете на исляма? Ето какво се питам.