Елиф Шафак - Любов

— Сега вече може би ще се научиш как да се държиш — заяви пазвантинът и прехвърли камшика от едната в другата си ръка. — Толкова ли не знаеш, че пиенето е голям грях?

Усетих топлата си кръв, главата ми се завъртя в море от болка, а пак не бях в състояние да повярвам, че този мъж, който можеше да ми бъде син, е стоварил върху мен бич насред улицата.

— Ами тогава давай, накажи ме — подметнах. — Ако Божият рай е запазен за такива като теб, предпочитам да горя в ада.

В пристъп на ярост младият пазвантин започна да ме налага с все сила с камшика. Затулих лицето си с длани, но това не ми помогна особено. В паметта ми изникна весела стара песен, която сякаш сама си излезе от разкървавените ми устни. Решен да не показвам колко ми е зле, с всеки удар на бича пеех все по-силно и силно:

От това пазвантинът се разлюти още повече. Колкото по-силно пеех, толкова по-силно ме удряше. И през ум не ми беше минавало, че в някого може да се натрупа такава злост.

— Стига, Байбарс! — каза ужасен другият пазвантин. — Спри бе, човек!

Побоят бе прекъснат точно толкова неочаквано, както и беше започнал. Исках да имам последната дума, да се заям, но кръвта в устата заглуши гласа ми. Присви ме стомах и още преди да съм се усетил, повърнах.

— Ти си развалина — укори ме Байбарс. — Сам си си виновен, заслужаваше си го.

Те ми обърнаха гръб и се отдалечиха в нощта.

Не знам колко съм лежал там. Може и няколко минути, а може и цяла нощ. Времето изгуби тежест, а заедно с него и всичко останало. Луната се скри зад облаците и ме остави не само без светлина, но и без представа кой съм всъщност. Не след дълго вече се носех из преизподнята, между живота и смъртта, и нехаех къде ще се озова накрая. После излязох лека-полека от вцепенението и от всички синини, от всички следи от камшика и рани по тялото си усетих безумна болка, която ме плискаше на талази. Виеше ми се свят, крайниците ми бяха изтръпнали. Стенех в това състояние като ранен звяр.

Сигурно съм изпаднал в несвяст. Когато отворих очи, шалварите ми бяха наквасени с пикоч и всичко ме болеше ужасно. Замолих се на Бога или да притъпи болката, или да ми даде нещо за пиене и точно тогава чух приближаващи се стъпки. Сърцето ми замря. Можеше да е някое бездомно хлапе, а можеше да е и крадец или дори убиец. После обаче си помислих — от какво толкова ме е страх? Бях достигнал точка, когато, каквото и да донесеше нощта, то вече не беше страшно.

От сумрака излезе висок и строен гологлав дервиш. Той приклекна до мен и ми помогна да седна. Представи се като Шамс от Тебриз и ме попита как се казвам.

— Сюлейман, пияницата на Коня, на твоите услуги — отвърнах и изплюх един избит зъб. — Радвам се да се запознаем.

— Тече ти кръв — пророни Шамс и се зае да ми бърше лицето. — Не само отвън, но и отвътре — след тези думи той извади от джоба на наметалото си сребърно шишенце. — Намажи си раните с този мехлем — рече ми дервишът. — Подари ми го един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Знай все пак, че раната вътре е по-дълбока и трябва да се притесняваш именно от нея. Това тук ще ти напомня, че носиш в себе си Бога.

— Благодаря — чух се да фъфля, трогнат от добротата му. — Наби ме онзи пазвантин… Каза, че съм си го заслужил.

Още щом изрекох думите, бях смаян от детинския хленч в гласа си и от това, че ми се иска някой да ме утеши и да прояви състрадание.

Шамс от Тебриз поклати глава.

— Нямат право да постъпват така. Всеки търси сам божественото. Има си правило за тези неща: „Всички сме създадени по Божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различията и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл.“

— Звучи добре — казах, изумен от лекотата, с която съм го изрекъл. — Но вие, суфистите, съмнявате ли се някога в нещо, свързано с Бога?

Шамс от Тебриз се усмихна уморено.

— Съмняваме се, как да не се съмняваме, и съмненията са хубаво нещо. Те показват, че си жив и не си спрял да търсиш — говореше напевно, сякаш четеше от книга. — Пък и никой не е станал вярващ за една нощ. Човек си мисли, че е вярващ после в живота му се случва нещо и той става невярващ след това отново става вярващ сетне — пак невярващ. Докато не достигнем определено равнище, се колебаем постоянно. Това е единственият начин да вървим напред. С всяка стъпка се доближаваме още малко до Истината.