Елиф Шафак - Любов

Когато се осмелих да отворя отново очи, Байбарс си проправяше път през гъмжилото към мен. Стрелнах се към изхода, но беше невъзможно да избягам, бях заобиколена от плътно море от хора. Байбарс ме настигна в миг и беше толкова застрашително близо, че усетих миризмата на дъха му. Сграбчи ме за ръката и изсъска през зъби:

— Какво търси тук една блудница? Нямаш ли срам?

— Много те моля… пусни ме — изпелтечих, но той май изобщо не ме чу.

При него дойдоха приятелите му. Груби, страшни, самоуверени, надменни, те воняха на гняв и оцет и ме обсипаха с обиди. Всички наоколо се обърнаха да видят каква е тази олелия и няколко души изцъкаха неодобрително, но никой не се намеси. С тяло, безжизнено като буца тесто, се оставих покорно да ме изтикат при изхода. Надявах се, че когато излезем на улицата, Сусама ще ми се притече на помощ, а в най-лошия случай ще избягам. Ала още щом се озовахме навън, мъжете станаха още по-войнствени и агресивни. Осъзнах ужасена, че в джамията са внимавали от уважение към проповедника и богомолците да не повишават глас и да не ме блъскат, докато навън, на улицата, вече нямаше какво да ги спре.

Изживявала съм и по-страшни неща, но се съмнявам някога да съм се чувствала толкова обезсърчена. След като години наред се бях колебала, днес бях направила крачка към Бога и как ми беше отвърнал Той? Беше допуснал да ме изритат от Неговия дом!

— Не биваше изобщо да ходя там — казах на Сусама с глас, пресеклив като напукан лед. — Знаеш ли, прави са. Една блудница няма какво да търси в джамия, в църква, в никой от Божиите домове.

— Бива ли да говориш така!

Обърнах се да видя кой го е казал и направо не повярвах на очите си. Беше странстващият дервиш без косми по главата. Сусама се усмихна до уши, радостен, че го вижда отново. Аз се спуснах да му целуна ръка, ала той ме спря още преди да съм го достигнала.

— Много те моля, недей.

— Но как да ти се отплатя? Задължена съм ти — рекох аз.

Дервишът сви рамене, явно не проявяваше интерес.

— Не ми дължиш нищо — възрази. — Не сме задължени на никого, освен на Бога.

Представи се като Шамс от Тебриз, а после каза най-странното нещо, което съм чувала някога:

— Някои хора започват живота със съвършена сияйна аура, после обаче губят цветовете си и помръкват. Ти май си от тях. Навремето аурата ти е била по-бяла и от крем, на жълти и розови точици, ала с годините е помръкнала. Сега е светлокафява. Не ти ли е мъчно за първоначалните ти цветове? Не искаш ли да се съединиш с истинската си същност?

Погледнах го, не знаех какво да кажа.

— Аурата ти е изгубила блясъка си, защото през всичките тези години си си втълпявала, че си мръсна отвън и отвътре.

— Но аз наистина съм мръсна — възразих и прехапах устна. — Толкова ли не знаеш с какво се прехранвам?

— Нека ти разкажа една история. И ми разправи ето какво:

„Веднъж една блудница минала покрай улично псе. Животното се задъхвало от прежурящото слънце, било жадно и безпомощно. Без да губи и миг блудницата си изула обувката и я напълнила от най-близкия кладенец с вода — да напои кучето. След това си продължила по пътя. На другия ден срещнала един суфист, много мъдър човек. Още щом я видял, той й целунал ръцете. Блудницата се изумила. Той обаче й казал, че е проявила към кучето чистосърдечна доброта и затова всичките й грехове са били опростени още на мига.“

Разбрах какво се опитва да им каже Шамс от Тебриз, но дълбоко в себе си не му повярвах. Затова рекох:

— Можеш да бъдеш сигурен, че и всички кучета в Коня да нахраня, пак няма да бъде достатъчно за изкуплението ми.

— Няма откъде да знаеш, това го знае само Бог. Пък и какво те кара да мислиш, че някой от мъжете, изтикали те днес от джамията, е по-близо до Бога?

— И да не са по-близо до Бога, кой ще им го каже? — отвърнах, понеже Шамс не ме беше убедил. — Ти ли?

Дервишът обаче поклати глава.

— Не, тези работи не стават така. Не аз, а ти трябва да им го кажеш.

— Нима смяташ, че ще ме послушат? Те ме мразят.

— Ще те послушат — отсече решително дервишът. — Понеже няма такова нещо като „те“, както няма и „аз“. Единственото, което трябва да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани помежду си. Ние не сме стотици хиляди различни неща. Всички ние сме Едно.

Зачаках да ми обясни, но той продължи:

— Това е едно от четирийсетте правила: „Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози“ — известно време дервишът мълча, сетне добави: — Не можеш да виниш другите, че не се отнасят към теб с уважение, при положение че самата ти не се смяташ достойна за уважение.