Елиф Шафак - Любов

Стоях и не можех да промълвя и дума — усетих как действителността, за която се бях вкопчила, бавно се изплъзва и отдалечава. Спомних си всички мъже, с които бях спала: как са миришели, как са ме галели с мазолести длани, как са крещели, докато са свършвали… Бях виждала как добри момчета се превръщат в чудовища, а чудовищата — в добри момчета. Преди време имах един клиент, който заплюваше проститутките, докато спеше с тях.

— Мръсница — ето какво повтаряше, докато ми плюеше в устата и по лицето. — Мръсна пачавра.

А този дервиш седнал да ме убеждава, че съм по-чиста и от планински извор. Възприех го като безвкусна шега, но когато се насилих да се засмея, звукът не мина през гърлото ми и накрая аз се разхлипах пряко волята си.

— Миналото е водовъртеж. Ако допуснеш да властва над сегашния миг, то ще те засмуче — каза Шамс, сякаш прочел мислите ми. — Времето е илюзия. Живей за мига. Само това е важно — след като го изрече, извади от вътрешния джоб на наметалото си копринена кърпичка. — Задръж я — подкани. — Подари ми я един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че сърцето ти е чисто и носиш в себе си Бога — след тези думи дервишът грабна тоягата и се изправи, готов за път. — Просто се махни от бордея.

— Къде? Как? Нямам къде да отида.

— Нека това не те спира — отвърна с блеснали очи Шамс. — „Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.“

Аз кимнах. Не се налагаше да питам, и така бях наясно, че това е поредното правило.

Коня, 17 октомври 1244 година

Беше малко преди полунощ, когато изпих на един дъх последната чаша и си тръгнах от кръчмата.

— Не забравяй какво ти казах. Мери си думите — предупреди ме Христос, докато ми махаше за довиждане.

Кимнах — чувствах се късметлия, задето имам приятел, който държи на мен. Но веднага щом излязох на тъмната безлюдна улица, усетих, че едвам се държа на крака от изтощение, каквото не бях изпитвал никога дотогава. Съжалих, че не съм взел със себе си шише вино, нямаше да ми дойде зле да си пийна малко.

Докато вървях предпазливо по разбития тракащ калдъръм, за миг си спомних мъжете от шествието с Руми. Заболя ме при спомена за ненавистта, мярнала се в очите им. Ако имаше нещо, което мразех най-много на този свят, това беше фарисейщината. Разни педанти и морализатори ме бяха упреквали толкова често, че само при спомена за тях ме побиваха тръпки.

Докато се борех с тези мисли, завих по една пресечка. Там беше по-тъмно от огромните дървета, надвиснали отгоре. Сякаш това не беше достатъчно, изведнъж луната се скри зад облак и аз бях обгърнат от плътен непрогледен мрак. Иначе все щях да забележа двамата пазванти, които се приближаваха към мен.

— Селямюн алейкум — поздравих прекалено весело в опит да прикрия тревогата си.

Но пазвантите не отвърнаха на приветствието. Вместо това ме попитаха какво търся по улиците в такава късна доба.

— Просто си се разхождам — промърморих аз.

Стояхме лице в лице, бяхме застинали в неловко мълчание, нарушавано само от воя на кучетата в далечината. Един от мъжете пристъпи към мен и ме подуши.

— Тук вони — избълва той.

— Да, смърди на вино — потвърди другият.

Реших да не задълбавам.

— Няма страшно. Вонята е само метафорична. Щом на нас, мюсюлманите, ние разрешено да пием само метафорично вино, значи и миризмата е метафорична.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изръмжа първият пазвантин.

Точно тогава луната се подаде иззад облака и ни покри с мека слаба светлина. Сега вече видях мъжа отпред. Беше с квадратно лице, с издадена брадичка, леденосини очи и остър нос. Можеше да мине и за красив, ако не бяха ленивите очи и постоянно свъсеното лице.

— Какво търсиш по улиците в такава късна доба? — повтори мъжът. — Откъде идваш и накъде си се запътил?

Не се сдържах.

— Сериозни въпроси, синко. Ако знаех отговорите, щях да разбуля загадката защо сме се родили на този свят.

— Подиграваш ли ми се, боклук такъв? — подвикна смръщен пазвантинът и още преди да съм се усетил, извади камшик, с който изплющя във въздуха.

Направи го толкова зрелищно и превзето, че се изкисках. Следващото, което той стори, бе да стовари камшика върху гърдите ми. Удари ме толкова внезапно, че изгубих равновесие и паднах.