Елиф Шафак - Любов

— Ако те чуе какви ги говориш, Христос ще ти каже да си мериш думите — предупредих го аз. — Твърди, че не всяка дума е предназначена за всички уши.

— Е, прав е — позасмя се Шамс от Тебриз, после скочи на крака. — Хайде, ела да те отведа у вас. Трябва да се погрижим за раните ти и да те сложим да поспиш.

Той ми помогна да се изправя, аз обаче едвам вървях. Без да се колебае и миг, дервишът ме вдигна, сякаш съм лек като перце, и ме сложи на гърба си.

— Предупреждавам те, воня — промърморих засрамен.

— Чудо голямо, Сюлеймане, не се притеснявай.

Така, без да се стряска от кръвта, пикочта и вонята, дервишът ме помъкна по тесните улици на Коня. Минавахме покрай къщи и колиби, потънали в непробуден сън. Иззад дуварите силно и стръвно ни лаеха кучета, за да съобщят на всички за присъствието ни.

— Винаги ми е било любопитно защо в стиховете на суфистите се говори за вино — подхванах аз. — Какво прославяте, истинско или метафорично вино?

— Не е ли едно и също, приятелю? — попита Шамс от Тебриз точно преди да ме свали от гърба си — вече бяхме пред нас. — Има правило, което го обяснява. Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око — окото, което вижда вътрешните селения.

Когато след онази тежка изтощителна нощ останах сам у нас, се замислих над случилото се. Колкото и нещастен да се чувствах, дълбоко в себе си долавях блажен мир. Зърнах го за стотна от секундата и закопнях да остана навеки в него. В онзи миг разбрах, че Бог все пак има и че Той ме обича.

Колкото и да е странно, уж целият бях в рани и цицини, а вече не ме болеше нищо.

Нортхамптън, 3 юни 2008 година

Бързо профучаваха студенти с лица, които, въпреки че беше началото на лятото, вече бяха със силен слънчев загар, от смъкнатите прозорци на автомобилите им гърмяха парчета на „Бийч Бойс“. Ела ги наблюдаваше, глуха за щастието им, и се връщаше в мислите си към събитията от последните няколко дни. Първо беше намерила Спирит мъртъв в кухнята и макар многократно да си беше повтаряла, че трябва да е готова за този миг, не само я обзе огромна скръб, но се почувства уязвима и самотна, сякаш, след като беше изгубила кучето си, бе останала сам-сама в огромния свят. После разбра, че Орли страда от булимия и че почти всички в класа й знаят. Плисна я вина, заради която Ела се усъмни доколко правилно се държи с по-малката си дъщеря и дали изобщо става за майка. Вината не беше нов елемент в репертоара й от чувства, затова пък тази загуба на увереност в качествата й на майка беше за нея нещо непознато.

Пак по това време тя започна да си разменя с Азис З. Захара по няколко имейла всеки ден. По два, три, понякога по цели пет. Пишеше му за всичко и за нейна изненада той не се бавеше с отговорите. Ела не проумяваше как Азис намира време и дори интернет връзка, за да проверява електронната си поща, докато пътува по такива затънтени места. Но не й трябваше много време, за да се пристрасти към думите му. Не след дълго тя проверяваше пощата си при първа възможност: веднага щом станеше от сън и после след закуска, след като се върнеше от сутрешна разходка и докато приготвяше обяда, преди да отиде да свърши едно-друго, дори, след като излезеше се отбиваше в някое интернет кафене. Докато гледаше любимите си телевизионни сериали, докато режеше домати в Готварския клуб „Фюжън“, докато говореше по телефона с приятелки или слушаше как близнаците дърдорят за училище и за домашните, държеше лаптопа включен, а пощата си — отворена. Ако нямаше нови писма от Азис, Ела препрочиташе старите. А получеше ли ново, неволно се усмихваше — радостна, но и смутена от онова, което ставаше. Защото наистина ставаше нещо.

Много скоро заради размяната на имейли с Азис Ела вече чувстваше, че спокойният й, подреден живот се променя. От човек, в чието житейско платно преобладаваха мътносивите и кафявите оттенъци, тя се превръщаше в жена с таен цвят: терзаещо яркочервено. И на нея това й харесваше.

Азис не беше от хората, които си падат по изтърканите любезности. Той смяташе, че си едва ли не мъртъв, ако не се ръководиш в живота си най-вече от сърцето, ако не се отвориш за любовта и не следваш пътя й така, както слънчогледът следва слънцето. (Ела се питаше дали не се е озовала в неговия списък с неодушевени предмети.) Азис не й пишеше за времето и за последния филм, който е гледал. Той й пишеше за други, по-дълбоки неща, например за живота и смъртта, и най-вече за любовта. Ела не беше свикнала да изразява чувствата си по такива въпроси, особено пък пред непознат, но може би жена като нея имаше нужда именно от непознат, за да сподели какво мисли.