Елиф Шафак - Любов

Дори в гимназията не беше ходила по купони. Предпочиташе в петък вечер да си стои у дома и да чете хубава книга, вместо да върши с някакви непознати дивотии по шумни партита.

— Толкова ли не можеш да си като Ела? — натякваха на дъщерите си майките от квартала. — Ето, виж, тя никога не си навлича неприятности.

Майките я обожаваха, а децата им я смятаха за смотанячка без чувство за хумор. Нищо чудно, че в гимназията нямаше много приятели. Веднъж един от съучениците й подметна:

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Гледаш прекалено сериозно на живота. С теб човек може да си умре от скука.

Тя го изслуша внимателно и каза, че ще си помисли.

През годините дори не беше променяла особено прическата си: дълга права коса с цвят на мед, която прибираше на непослушен нисък кок или сплиташе на плитка до кръста. Почти не слагаше грим, ако не броим кафеникавото червило и тревистозелената очна линия, с която според дъщеря й по-скоро скривала, отколкото да откроява сиво-сините си очи. При всички положения Ела все не успяваше да направи чертата еднаква и над двете очи и над едното тя винаги беше по-дебела.

Подозираше, че в нея има нещо сбъркано. Тя или се месеше и притискаше околните (например Джанет, когато реши да се омъжи), или беше прекалено вяла и хрисима (по отношение на изневерите на мъжа си). Сякаш имаше две Ели: едната искаше да държи под контрол всичко, а другата беше отчайващо мекушава. И тя не можеше да каже никога коя от двете ще надделее и кога.

Освен това имаше и трета Ела, която наблюдаваше безмълвно всичко и чакаше да й дойде времето. Точно тази Ела й каза, че е спокойна до степен на вцепенение, но че под повърхността дреме потисканото й „Аз“ и бързо се трупат гняв и бунт, които всеки момент могат да се отприщят. Третата Ела предупреди, че ако и занапред продължава така, някой прекрасен ден тя неминуемо ще се взриви. И че е само въпрос на време.

Последния ден на май, докато обмисляше всички тези въпроси, Ела направи нещо, което не беше вършила от доста време. Замоли Бога или да й даде любов, която да я погълне изцяло, или да я превърне в пълна непукистка, на която й е все едно дали в живота й има любов.

— Избери каквото решиш, но много Те моля, побързай — допълни тя така, сякаш се беше сетила чак сега. — Може би си забравил, но вече съм на четирийсет години. И както виждаш, възрастта не ми се отразява добре.

Коня, 17 октомври 1244 година

Без дъх тичах и тичах по тясната уличка и нямах сили да се обърна назад. В белите ми дробове пареше, сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, още малко, и щях да се свлека, когато накрая стигнах на оживения пазар и се скрих зад един зид. Чак тогава набрах смелост да погледна назад. За моя огромна изненада и облекчение след мен тичаше само един човек: Сусама. Той спря запъхтян до мен с ръце, които се клатушкаха непохватно отстрани при хълбоците му, и с изумено сърдито лице — не проумяваше какво ме е прихванало, та съм хукнала като луда по улиците на Коня.

Всичко се разигра толкова бързо, че чак на пазара успях да разбера какво всъщност е станало. Седях в джамията и прехласната, поглъщах бисерите мъдрост на Руми. Бях се залисала толкова, че не съм и забелязала кога момчето до мен случайно е настъпило края на шала, с който бях покрила лицето си. Докато се усетя, шалът се разхлаби и тюрбанът се плъзна встрани, при което се показаха лицето и малко от косата ми. Побързах да наместя шала и продължих да слушам Руми, убедена, че не е забелязал никой. Но когато вдигнах очи, видях, че от предния ред в мен се е вторачил един младеж. Квадратно лице, лениви очи, остър нос, присмехулно ухилена уста. Познах го. Беше Байбарс.

Той бе от досадните клиенти, с които никое от момичетата в бордея не желаеше да легне. Някои мъже уж искат да преспят с проститутка, а в същото време я обиждат. Байбарс беше от тях. Вечно пускаше мръснишки шеги и беше много избухлив. Веднъж наби едно от момичетата толкова жестоко, че дори шефката, която обича повече от всичко парите, му каза да се маха и никога вече да не се връща. Той обаче се появяваше отново и отново. Най-малкото следващите няколко месеца. После по причини, които не са ми известни, престана да посещава бордея и ние не го видяхме повече. А сега същият мъж седеше пред мен — беше си пуснал дълга брада като благочестив човек, но в очите му проблясваше същата ярост.

Извърнах поглед. Ала вече беше късно. Байбарс ме беше познал.

Той пошушна нещо на мъжа до него, после двамата се обърнаха и ме зяпнаха. След това ме посочиха на трети мъж и всички в редицата погледнаха един по един към мен. Усетих как се изчервявам и сърцето ми бие като обезумяло, но не можех и да се помръдна. Вместо това се бях вкопчила в детинската надежда, че ако стоя мирно и затворя очи, мракът ще ни погълне всички и няма да остави нищо, заради което да се безпокоя.