Смутени и вцепенени, двамата мъже успяха някак да се изправят, но блудницата отдавна се беше скрила, а дервишът се отдалечаваше — беше свършил каквото имаше да върши тук.
Сюлейман пияницата
Коня, 17 октомври 1244 година
Блажено си дремех, облегнат на стената в пивницата, затова подскочих като ужилен, когато се чу олелията.
— Какво става? — изпищях и отворих очи. — Да не ни нападат монголците?
Избухна смях. Обърнах се и видях, че неколцина от посетителите ми се присмиват. Копелета мръсни!
— Няма страшно, стари пияницо! — ревна кръчмарят Христос. — Не те гонят никакви монголци. Само минава Руми с войнството си почитатели.
Отидох на прозореца и що да видя! Ами да, учениците и поклонниците на Руми се задаваха на развълнувано шествие и току крещяха:
— Бог е велик! Бог е велик!
Насред всичко това се издигаше Руми, който яздеше с изправен гръб бял кон и излъчваше сила и увереност. Отворих прозореца, показах глава и ги загледах. Шествието пъплеше като охлюв и вече беше съвсем близо. Някои в множеството всъщност бяха само на хвърлей, като нищо можех да ги докосна по главите. Изведнъж ми хрумна блестяща идея. Реших да грабна няколко тюрбана!
Стиснах дървеното чесало за гръб на Христос. С едната ръка хванах прозореца и както държах в другата чесалото, се надвесих и успях да достигна тюрбана на някакъв от тълпата. Тъкмо да го отмъкна, когато един от другите погледна случайно и ме видя.
— Селямюн алейкум — поздравих го, ухилен до уши.
— И таз добра! Мюсюлманин в кръчма! Как не те е срам! — ревна мъжът. — Толкова ли не знаеш, че виното е дело на Шейтана?
Отворих уста да му отговоря, но още преди да съм издал и звук, покрай главата ми изсвистя нещо остро. Ужасен до смърт, видях, че е камък. Ако в последния момент не се бях снишил, щеше да ми пукне черепа. След като прелетя през прозореца, се приземи на масата на един търговец перс, който седеше зад мен. Беше си пийнал доста и не разбра какво става, само стисна камъка в ръка и започна да го оглежда, сякаш беше неясна вест от небето.
— Затвори прозореца, Сюлеймане, и се връщай на масата! — кресна прегракнал от притеснение Христос.
— Видя ли какво стана? — попитах го, докато вървях с олюляване към масата си. — Някой ме замери с камък. Можеха да ме убият!
Христос вдигна вежда.
— Извинявай, ама ти какво очакваш? Толкова ли не знаеш, че тия хора не искат да виждат мюсюлманин в пивница? А ти им се показваш, вониш като бъчва и носът ти свети като червен фенер.
— И к’во от това? — изпелтечих. — Аз не съм ли човек?
Христос ме потупа по рамото, сякаш ми казваше: „Не бъди толкова докачлив“.
— Знаеш ли, ей за това я ненавиждам религията. Всички религии! Набожните са убедени, че Бог е на тяхна страна, и си въобразяват, че превъзхождат всички — допълних аз.
Христос не отговори. Беше набожен човек, но и бе опитен кръчмар и знаеше как да укроти разгорещените гости. Донесе ми още една гарафа червено вино и загледа как я изгълтвам. Навън излезе необуздан вятър, от който прозорците се затръшнаха и сухата шума се разпиля наляво и надясно. За миг застинахме и се ослушахме, сякаш свиреше мелодия, която да чуем.
— Не проумявам защо на този свят виното е забранено, а ни обещават да го пием в рая — не мирясвах аз. — Щом е толкова лошо, колкото го изкарват, защо ще ни го поднасят в рая?
— Въпроси, въпроси… — прошепна Христос и вдигна рязко ръце. — Все задаваш въпроси. Защо трябва да питаш за всичко?
— Ще питам, я! Нали за това са ни дали мозък!
— Познавам те от много време, Сюлеймане. За мен ти не си само човек, който идва в пивницата ми. Ти си ми приятел. И се тревожа за теб.
— Всичко ще бъде наред… — подхванах, но кръчмарят ме прекъсна.
— Добър човек си, но езикът ти е остър като кинжал. Ето какво ме притеснява. В Коня народ всякакъв. И за никого не е тайна, че някои не гледат с добро око на мюсюлманин, който си пийва. Научи се да внимаваш пред хората. Прикривай се малко и си мери думите.
Аз грейнах в усмивка.
— Я да завършим това слово със стихотворение на Хайям!
Христос въздъхна тежко, но търговецът перс, който ме беше чул, възкликна весело:
— Да, искаме стихотворение на Хайям.
Към него се присъединиха и други, които ми изръкопляскаха шумно. Вдъхновен, реших да отвърна на предизвикателството, затова скочих на една маса и задекламирах:
„Ще дойде краят,
но кога — кой знае?
Да пием вино,
истината май в това е.“ 14
[ 15Стиховете от Омар Хайям са в превода на Йордан Милев. — Б.пр.]
Търговецът перс ревна:
Читать дальше