Елиф Шафак - Любов

След една година баща ми се ожени отново. Животът на брат ми се промени единствено с това, че ако преди го тормозеше само баща ми, сега заедно с него го измъчваше и новата му жена. Той започна да бяга от къщи колкото после да се прибере с най-ужасните навици и с неподходящи приятели. Веднъж баща ми го наби така, че за малко да го убие. След това момчето се промени. В очите му се появи студен, жесток поглед, какъвто преди нямаше. Знаех, че е намислил нещо, но и през ум не ми минаваше какъв ужасен план крои. Де да знаех! Щях да предотвратя трагедията.

После една сутрин през пролетта баща ми и мащехата ми бяха намерени мъртви, убити с отрова за мишки. Веднага щом се разчу за смъртта им, всички заподозряха брат ми. Стражарите дойдоха да разпитват и уплашен до смърт, той избяга. Ето как останах сам-сама на белия свят. Не можех да остана вкъщи, още усещах миризмата на мама, не можех да работя във фурната, където из въздуха витаеха тежки спомени, затова реших да ида в Константинопол, при една леля, стара мома, която сега ми беше най-близкият човек. Бях на тринайсет години.

Качих се на една каруца за Константинопол. Бях най-малката сред пътниците и само аз бях сама. Потеглихме, но след няколко часа ни спря банда разбойници. Взеха ни всичко: куфари, дрехи, обуща, колани и накити, дори наденицата на каруцаря. Тъй като нямах какво да им дам, стоях тихо отстрани, бях сигурна, че няма да ми сторят нищо. Но тъкмо да си тръгнат, когато главатарят на бандата се извърна към мен и попита:

— Девствена ли си, малката?

Изчервих се и не отговорих на такъв неприличен въпрос. Не подозирах, че изчервяването ми е било отговорът, който той е очаквал.

— Да вървим! — ревна главатарят. — Взимайте конете и момичето!

Докато се съпротивлявах разплакана, никой от другите пътници не се и опита да ми помогне. Обирджиите ме отведоха в гъста непроходима гора, където с изненада установих, че са си направили селце. Имаше жени и деца. Накъдето и да се обърнех, виждах патици, кози и свине. Приличаше на идилично село с тази разлика, че в него живееха престъпници.

Не след дълго разбрах защо главатарят на бандата ме е попитал дали съм девствена. Старейшината на селото лежеше тежко болен от нервна треска. Беше прикован от доста време към леглото, цялото му тяло беше на червени петна и той бе опитвал да се лекува с какво ли не — безуспешно. Наскоро някой му втълпил, че ако преспи с девственица, болестта ще се прехвърли на нея и той ще се очисти и ще се излекува.

В живота ми има неща, които не искам да си спомням. Едно от тях е времето, което прекарах в гората. И днес, сетя ли се за нея, си представям борове, само борове и нищо друго. Предпочитах да седя под тези дървета, а не с жените от селото, повечето от които бяха съпруги и дъщери на разбойниците. Имаше и няколко блудници, които бяха дошли тук по своя воля. Не проумявах защо не вземат да избягат. Лично аз смятах да правя, да струвам, но да се махна оттук.

През гората минаваха коли, повечето на велможи. За мен беше пълна загадка защо тях не ги ограбват, после обаче схванах, че преди да тръгнат през гората, някои от коларите подкупват разбойниците и в замяна си осигуряват безпрепятствен път. След като разбрах каква е работата, успях да се споразумея с един от каруцарите. Той беше тръгнал с колата към големия град и аз му се примолих да ме вземе със себе си. Мъжът поиска прекалено много пари, макар и да знаеше, че нямам. Платих му по единствения начин, който знаех.

След като пристигнах в Константинопол, не трябваше да мине много време, за да разбера защо блудниците в гората няма да избягат никога. В града беше по-страшно. Беше безпощадно. Така и не тръгнах да търся старата си леля. Вече бях паднала жена и знаех, че една достопочтена дама като нея няма да ме пусне при себе си. Бях сама. На града не му трябваше много време да смаже духа ми и да съсипе тялото ми. Изневиделица се бях озовала в съвсем друг свят: свят на злоба, на насилие, на жестокост и мор. Направих няколко аборта един след друг и накрая бях толкова повредена, че мензисът ми престана да идва и вече не можех да зачена.

По онези улици съм се нагледала на неща, за които нямам думи. След като напуснах гората, пътувах с войници, с гастролиращи актьори и цигани и обслужвах всички. После ме намери един мъж: с прякор Чакаловата глава, който ме доведе в този бордей в Коня. Съдържателката нехаеше откъде идвам, за нея беше важно да съм във форма. Много се зарадва, щом разбра, че не мога да имам деца и в това отношение няма да й създавам главоболия. Понеже бях ялова, ме нарече Пустинята, а по-после, за да поразкраси името, го промени на Пустинна роза, а аз нямах нищо против, защото обожавам рози.