Елиф Шафак - Любов

— Само при едно условие — рече ми. — С теб ще дойде и Сусама.

Това не ми пречеше. Харесвах Сусама. Едър, огромен мъж с ум на дете, той беше надежден и честен до степен да простее. За мен беше загадка как е оцелял в този жесток свят. Никой не знаеше истинското му име, вероятно дори самият той. Бяхме му измислили такъв прякор, защото много обичаше сусамова халва. Ако някоя блудница от бордея трябваше да отиде някъде, Сусама я придружаваше като мълчалива сянка. Той беше най-добрият пазач, за който можех да мечтая.

Двамата с него тръгнахме по прашния път, който лъкатушеше през овощните градини. Щом излязохме на един кръстопът, помолих Сусама да ме почака и изчезнах зад един храст, където бях скрила торба с мъжки дрехи.

Оказа се по-трудно да се предреша като мъж, отколкото бях очаквала. Омотах около гърдите си дълги ивици плат — да изглеждам плоска. После облякох торбест панталон, памучен елек и дълга бежова риза и си сложих тюрбан. Накрая прикрих с шал половината си лице с надеждата да заприличам на пътешественик арабин.

Когато се върнах при Сусама, той трепна, смаян.

— Да вървим — подканих, ала той не помръдна и аз открих лицето си. — Не ме ли позна, скъпи?

— Ти ли си, Пустинна роза? — възкликна Сусама и затули с длан устата си — досущ уплашено дете. — Защо си се облякла така?

— Можеш ли да пазиш тайна?

Сусама кимна с очи, разширени от вълнение.

— Добре тогава — пошушнах. — Отиваме в една джамия. Но не казвай на съдържателката.

Долната му устна затрепери.

— А, не. Отиваме на пазара.

— Да, скъпи, след това. Първо отиваме да послушаме великия Руми.

Сусама се поуплаши, както и очаквах. Притесняваше се, ако плановете се променяха.

— Хайде де, това значи много за мен — примолих му се. — Ако склониш и обещаеш да не казваш на никого, ще ти купя цяла буца халва.

— Халва — изцъка доволно той, сякаш самата дума е оставила в устата му сладък вкус.

И със сладко очакване продължихме към джамията, където щеше да говори Руми.

Родена съм в селце край Никея. Мама все ми повтаряше:

— На хубаво място си родена, но се опасявам, че не и под щастлива звезда.

Времената бяха лоши, непредсказуеми. От година на година се менеше всичко. Първо плъзна мълва, че кръстоносците се връщали. Чухме ужасяващи разкази за жестокостите, които са вършили в Константинопол, как плячкосвали големите къщи и унищожавали иконите по параклиси и църкви. После пък научихме за нападенията на селджуките. Още се мълвеше за ужаса, който сеела войската им, когато се появиха безпощадните монголци. Името и лицето на врага се менеше, а страхът, че пришълците ще ни изтребят, си стоеше като снега по планината Ида.

Родителите ми бяха хлебари и благочестиви християни. Един от най-ранните ми спомени е за миризмата на хляба в пещта. Не бяхме богати. Знаех го още като малка. Но не бяхме и бедни. Виждала съм как гледат сиромасите, дошли да молят във фурната за някоя трошица. Всяка вечер, преди да си легна, благодарях на Господа, че не ме е пратил да спя гладна. Все едно разговарях с приятел. Понеже в ония времена Бог наистина ми беше такъв.

Когато бях на седем години, майка ми зачена. Сега, като си мисля за това, подозирам, че преди това вероятно е помятала няколко пъти, тогава обаче не знаех нищо за такива неща. Бях толкова невинна, че ако ме попиташе някой откъде се взимат малките деца, щях да кажа, че Бог ги меси от меко сладко тесто.

Но тестеното дете, което Бог беше умесил за майка ми, явно е било огромно, защото не след дълго коремът й се изду, стана грамаден и стегнат. Мама наедря толкова, че едва се движеше. Акушерката каза, че тялото й задържало вода, това обаче не ми се стори чак толкова страшно.

Онова, което не знаеха и майка ми, и акушерката, бе, че вътре имаше не едно, а цели три бебета. Все момчета. Братята ми си бяха обявили война в корема на мама. Един от трънаците беше удушил с пъпната връв брат си и сякаш за да си отмъсти, мъртвото бебе беше препречило изхода — така другите не можеха да се родят. Мама ражда цели четири дни. Ден и нощ слушахме писъците й, после те заглъхнаха.

Понеже не успяла да спаси майка, акушерката направила всичко по силите си да спаси братята ми. Взела ножица и разрязала корема на мама, накрая обаче оживя само едното бебе. Ето как се роди брат ми. Баща ми така и не му прости, дори не отиде на кръщенето му в църквата.

След като майка умря и баща ми се превърна в нацупен огорчен човек, животът вече не беше същият. Положението във фурната бързо се влошаваше. Изгубихме клиентите си. От страх да не обеднеем и някой ден да не се наложи да прося, започнах да крия под леглото кифли, които изсъхваха и ставаха твърди. Но ако някой наистина страдаше, това беше брат ми. Преди поне ме бяха обичали и се бяха грижили за мен. А той не получи нищо от това. Сърцето ми се късаше, докато гледах как го тормозят, но в същото време изпитвах облекчение и дори бях признателна, че не аз съм се превърнала в мишена за татковия гняв. Жалко, че не можех да защитя брат си. Днес всичко щеше да бъде различно и аз нямаше да съм в бордей в Коня. Животът е толкова странен.