Елиф Шафак - Любов

Дервишът отвърнал спокойно:

— Да, така е, затова пък познавам себе си и повярвайте, щеше да бъде много по-страшно, ако беше обратно.“

Докато познавах себе си, всичко беше наред. Който познава себе си, познава и Единия.

Луната ме озаряваше с топлото си сияние. Над града заръми дъждец, нежен като копринен шал. Благодарих на Бога за този блажен миг и се оставих в ръцете Му. Отново бях изумен колко крехък и мимолетен е животът и си припомних още едно правило: „Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго, освен повърхностна имитация на действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по-надалеч от всякакви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.“

Суфистите не стигат до крайности. Суфистът винаги е мек и умерен.

Утре заран ще отида в голямата джамия и ще послушам Руми. Няма да се учудя, ако наистина е велик проповедник, както всички твърдят в един глас, но в крайна сметка широтата и обхватът на всеки говорещ се определят от онези, които го слушат. Думите на Руми може да са като дива градина, пълна с билки, лугачка, смърч и храсти, но посетителят има право да избере какво му харесва. Красивите цветя се обират веднага и малцина обръщат внимание на бодливите растения. А истината е, че именно от тях често се правят най-добрите лекове.

Мигар не е същото и с градината на любовта? Как любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост.

Остава само един ден до срещата ми с моя съратник. Сън не ме лови.

О, Руми! Властелин в царството на словото и значенията! Ще ме познаеш ли, когато ме видиш? Виж ме!

Коня, 31 октомври 1244 година

Благословен да е днешният ден, защото на него срещнах Шамс от Тебриз. В този последен ден на октомври във въздуха се долавяше нов хлад и вятърът се усили, за да възвести, че есента си отива.

Следобед джамията както обикновено беше препълнена. Проповядвам ли на големи множества, винаги внимавам да не забравям онези, които ме слушат, но и да не мисля постоянно за тях. И има само един начин да го постигна: да си представям множеството като един-единствен човек. Всяка седмица ме слушат стотици хора, аз обаче винаги говоря само на един човек: на онзи, който чува как думите ми ехтят в сърцето му и който ме познава както никой друг.

Когато накрая излязох от джамията, намерих коня си приготвен. В гривата на животното бяха вплетени сърмени нишки и мънички сребърни звънчета. Беше ми приятно да слушам как те подрънкват на всяка крачка, ала при толкова много хора, препречили пътя, беше трудно да напредваме бързо. Подминавахме с размерна крачка запуснати дюкяни и къщи със сламени покриви. Възгласите на молителите се смесваха с крясъците на малчуганите и виковете на просяците, решили да изкарат някоя пара. Повечето от тези хора искаха да се помоля за тях, някои просто желаеха да повървят редом с мен. Ала имаше и други, които бяха дошли с по-големи надежди и ме молеха да ги изцеря от смъртна болест или от зла прокоба. Именно те внасяха смут в душата ми. Толкова ли не виждаха, че не съм ни пророк, ни влъхва и не мога да върша чудеса?

След като завихме и се приближихме до Шекерджийския хан, забелязах странстваш, дервиш, който си проправяше път през гъмжилото и вперил пронизващи очи, крачеше напето право към мен. Движеше се леко и съсредоточено и излъчваше вид на самоуверена вещина. Нямаше никакви косми по себе си. Нито брада. Нито вежди. Ала колкото и открито да бе лицето му, изражението върху него беше непроницаемо.

Любопитството ми обаче беше разпалено не от външния му вид. През годините бях срещал из Коня всевъзможни странстващи дервиши, тръгнали да търсят Бога. Със смайващи татуировки, какви ли не обици по ушите и носа си, повечето изглеждаха така, та веднага им личеше, че са непокорни. Бяха или с дълга коса, или бръснати до голо. Някои каландари бяха дори с пробити езици и зърна на гърдите. Затова, щом видях дервиша, бях смаян не от външния му вид. А бих казал, от погледа му.

С пламнали черни очи, по-пронизващи и от кинжал, той стоеше насред улицата с вдигнати разперени ръце, сякаш искаше да спре не само шествието, а самия ход на времето. Усетих как от глава до пети ме пронизва тръпката на внезапното предчувствие. Конят ми се подплаши и запръхтя силно, като клатеше нагоре-надолу глава. Постарах се да го успокоя, но той стана толкова неспокоен, че тревогата му се предаде и на мен.