Елиф Шафак - Любов

Направо пред очите ми дервишът се приближи до жребеца, който пристъпваше и хвърляше къчове, и му пошушна нечуто нещо. Животното задиша тежко, ала дервишът махна за последно с ръка и конят тутакси се успокои. През тълпата като вълна премина тръпка и аз чух как някой мърмори:

— Това е черна магия!

Без да обръща внимание какво става наоколо, дервишът ме изгледа с любопитство.

— О, велики книжнико на Изтока и Запада, слушал съм толкова много за теб. Дошъл съм днес да те питам нещо, стига да може.

— Казвай — подканих едва чуто.

— Е, първо трябва да слезеш от коня, за да си на едно равнище с мен.

Бях толкова изумен от думите му, че за миг изгубих дар слово.

Хората около мен явно бяха не по-малко стъписани. Никой дотогава не бе дръзвал да се обръща към мен така.

Усетих как от раздразнение лицето ми пламва и стомахът ме присвива, ала успях да овладея себелюбието си и слязох от коня. Дервишът вече ми беше обърнал гръб и се отдалечаваше.

— Ей, почакай, ако обичаш! — извиках, докато го догонвах. — Искам да чуя въпроса ти.

Той спря и след като се обърна, ми се усмихна за пръв път.

— Добре тогава, бъди така любезен и ми кажи, кой според теб е по-велик: пророкът Мохамед или суфистът Бистами?

— Що за въпрос! — отвърнах. — Как изобщо можеш да сравняваш нашия почитан пророк, мир на праха му, последния от пророците, с някакъв си безславен мистик?

Около нас се беше събрала любопитна тълпа, но дервишът явно нямаше нищо против. Той продължи да се взира изпитателно в лицето ми и настоя:

— Помисли, ако обичаш. Нима пророкът не е рекъл: „Прости ми, Боже, че не успях да Те опозная както подобава“, а Бистами е заявил: „Хвала на мен, нося Бога под наметалото си“. Щом единият се чувства толкова незначителен спрямо Бога, а другият твърди, че Го носи вътре в себе си, кой от двамата е по-велик?

Сърцето ми затуптя като обезумяло. Въпросът вече не ми се струваше толкова нелеп. Всъщност изпитах чувството, че се е вдигнало було, зад което ме чака интригуваща главоблъсканица. По устните на дервиша като лек ветрец мина бегла усмивка. Сега вече знаех, че не е безумец. Беше човек с въпрос — с въпрос, върху който дотогава не се бях замислял.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш — подхванах, като се постарах той да не долови и най-малко трепване на гласа ми. — Ще сравня двете твърдения и ще ти кажа защо от заявлението на Бистами излиза, че той е по-велик, а всъщност е обратното.

— Целият съм слух — отговори дервишът.

— Божията любов е безбрежен океан и човеците се стремят да вземат от него възможно най-много вода. Ала в края на деня от размера на техния съд зависи колко вода са взели. Някои са с бурета, други — с ведра, трети пък имат само чаши.

Докато говорех, видях, че едва загатнатото презрение върху лицето на дервиша отстъпва място на открито признание, а после и на блага усмивка, както се усмихва човек, разпознал в думите на друг собствените си мисли.

— Съдът на Бистами е бил сравнително малък и той е утолил с една глътка жаждата си. Чувствал се е щастлив там, където е бил. Прекрасно е, че е разпознал в себе си божественото, но въпреки това Аз-ът пак не е тъждествен на Бога. Не е постигнато единение. Колкото до пророка, той е бил Божий избраник и е имал да пълни много по-голяма чаша. Точно заради това Бог го е попитал в Корана: „Не отворихме ли сърцето ти?“. Така сърцето му се е разширило, а чашата му е станала огромна и той все не е могъл да утоли жаждата си. Но е чудно, че е казал: „Не Те познаваме, както подобава“, макар и да е познавал като никой друг Бога.

Дервишът грейна в добродушна усмивка, кимна и ми благодари. Сетне сложи ръка на сърцето си — в знак на признателност, и стоя така няколко секунди. Когато погледите ни се срещнаха, забелязах, че в очите му се е прокраднала следа от благост.

Взрях се през рамото му в перленосивия пейзаж, какъвто е градът ни по това време на годината. В нозете ни се понесоха няколко сухи листа. Дервишът се вгледа в мен с ново любопитство и съм готов да се закълна, че за стотна от секундата видях в помръкващата светлина на залязващото слънце как го обгръща кехлибарена аура.

Той ми се поклони с уважение. Аз също му се поклоних. Не знам колко сме стояли така с надвисналото над главите ни теменужено небе. След малко множеството около нас запристъпва притеснено — беше наблюдавало разговора ни с изумление, граничещо с неодобрение. Никой дотогава не ме беше виждал да се кланям на някого и от това, че го бях направил пред някакъв си странстващ суфист, мнозина, включително най-близките ми ученици, се стъписаха.