Елиф Шафак - Любов

Убеден пацифист с подчертано хуманистични възгледи, Азис смяташе, че всъщност всички религиозни войни се свеждат до „езиков проблем“. Според него езикът по-скоро прикривал, вместо да разкрива Истината и заради това постоянно възниквали недоразумения и неразбирателство между хората. В свят, където е пълно с грешки в превода, е безполезно да си непреклонен по който и да е въпрос, понеже не е изключено и най-непоклатимите ни убеждения да са плод на най-обикновено недоразумение. Като цяло човек не бива да проявява твърдост за нищо, защото „животът е такъв, че постоянно мени цветовете си“.

Азис и Ела живееха в различни часови зони. В буквалния и в преносния смисъл на думата. За Ела времето се свеждаше най-вече до бъдещето. Голяма част от дните си тя правеше като обсебена, планове за догодина, за следващия месец, за следващия ден, че и за следващата минута. Дори за такива дреболии като пазаруването и поправката на някой счупен стол обмисляше предварително всичко до най-малките подробности и непрекъснато носеше в чантата си старателно съставени графици и списъци на нещата, които трябва да свърши.

За Азис времето бе вместено в сегашния миг и всичко останало беше илюзия. По същата причина той смяташе, че любовта няма нищо общо с „плановете за утре“ и „спомените за вчера“. Любовта можеше да съществува само тук и сега. Азис беше завършил един от най-ранните си имейли с думите: „Аз съм суфи, рожба на настоящия…“

„Колко странно, че го пишеш на жена, която мисли прекалено много за миналото и още повече за бъдещето, а някак не се докосва до настоящия миг“ — бе отговорила Ела.

Коня, 16 декември 1244 година

Беше ми отредено от съдбата да не присъствам, когато дервишът се е изпречил на пътя на баща ми. Бях отишъл с едни приятели на лов и се върнах на другия ден. Тогава вече целият град обсъждаше срещата на баща ми с Шамс от Тебриз. Всички се питаха кой е този дервиш и как така начетен човек като Руми го е взел толкова насериозно, че чак му се е поклонил.

Още от малък гледах как хората падат на колене пред баща ми и не си и представях, че може да стане и обратното, освен ако другият човек не е цар или велик везир. Затова отказах да повярвам и на половината от онова, което чувах, и не взех много присърце мълвата, после обаче се прибрах и мащехата ми Кера, която никога не лъже и не преувеличава, потвърди всичко. Да, странстващият дервиш на име Шамс от Тебриз наистина бил отправил пред всички предизвикателство към баща ми и не само това, ами бил дошъл да живее у нас.

Кой беше този непознат, появил се като гръм от ясно небе в живота ни? Изгарях от нетърпение да го видя с очите си, затова попитах:

— Е, къде е този човек?

— Тихо — пошушна малко притеснена Кера. — Баща ти и дервишът са в библиотеката.

Чувахме в далечината тихите им гласове, макар и да не разбирахме какво си говорят. Тръгнах натам, ала Кера ме спря.

— Опасявам се, че се налага да почакаш. Помолиха да не ги безпокоим.

Цял ден не излязоха от библиотеката. На следващия и последващия — също. Какво толкова си говореха? Какво общо имаше между баща ми и някакъв си дервиш?

Мина една седмица, после втора. Всяка сутрин Кера приготвяше закуска и оставяше подноса пред вратата. Каквито и вкуснотии да беше сготвила, двамата не се и докосваха до тях, задоволяваха се само с филия хляб на закуска и с чаша козе мляко вечерта.

Смутен и разтревожен, през цялото това време ходех като буреносен облак. По различно време на деня се опитвах да надзърна през някоя пролука или цепчица във вратата. Нехаех какво ще стане, ако те отвореха внезапно и ме завареха да подслушвам, затова прекарвах сгърбен там много време в опит да разбера какво толкова обсъждат. Ала единственото, което чувах, беше тих шепот. Не можех и да видя много. Завесите в стаята бяха спуснати наполовина, затова вътре беше сумрачно. Понеже не бях в състояние да чуя и да видя много, оставях умът ми да запълва тишината и да си измисля разговора, който двамата вероятно водеха.

Веднъж Кера ме намери с ухо, долепено до вратата, но не каза нищо. Сега вече тя искаше още по-силно и от мен да разбере какво става. Такива са си жените, любопитни.

Затова пък стана съвсем друго, когато брат ми, Султан Валад, ме завари да подслушвам. Той ме изгледа изпепеляващо и върху лицето му се появи кисела гримаса.

— Нямаш право да шпионираш хората, особено пък баща си — скара ми се той.

Аз свих рамене.

— Я ми кажи, братко, ама честно, не се ли тревожиш, че баща ни прекарва времето си с един непознат? Мина повече от месец. Татко загърби семейството си. Това не те ли разстройва?