Елиф Шафак - Любов

Успееш ли да продължиш нататък, навлизаш в Долината на Мъдростта и опознаваш Спокойния нафс. Тук егото вече не е каквото е било преди, понеже се е преобразило и е достигнало високо равнище на осъзнатост. Основни отличителни черти на всеки, дошъл дотук, са щедростта, признателността и непоклатимото чувство на доволство, на каквито и трудности да го излага животът. Отвъд това стъпало се простира Долината на Единението. Който е тук, е доволен, в каквито и обстоятелства да го поставя Бог. Той не обръща внимание на делничните неща, понеже е достигнал нафс на Доволството.

На следващото стъпало — нафс на Служението, човек се превръща в светилник за околните и вдъхва сили на всеки, който го иска, поучава и носи светлина като истински учител. Случва се такъв човек да притежава и целителски способности. Където и да отиде, преобразява живота на околните. Каквото и да прави, каквото и да се стреми да стори, негова основна цел е да служи на Бога, като служи на другите.

Накрая, на седмото стъпало, достигаш Пречистения нафс и се превръщаш в Инсан-и-Кямил — в съвършен човек 18. Ала малцина знаят нещо за това стъпало, а и да знаят, отказват да говорят за него.

Колкото е лесно да обобщиш стъпалата по пътя, толкова е трудно да ги изкачиш. Към препятствията, изникващи пред теб, се прибавя и следното: никой не ти обещава, че през цялото време ще се изкачваш. Пътят от първото до последното стъпало в никакъв случай не е само нагоре. Винаги съществува опасност да се препънеш и да се върнеш на по-ниските стъпала, понякога от горните падаш на първото. Не е чудно, че при толкова много капани по пътя само малцина във всеки век достигат до най-горните стъпала.

Затова, когато ми зададе онзи въпрос, Шамс търсеше не само сравнение. Той искаше да се замисля докъде съм готов да стигна и да залича личността си, за да бъда погълнат от Бога. В онзи пръв негов въпрос беше заложен втори.

— А ти, велики проповеднико? — питаше ме Шамс от Тебриз. — На кое от седемте стъпала се намираш? И как мислиш, имаш ли смелост да продължиш нататък, чак до края? Кажи ми колко голяма е чашата ти.

Коня, 18 декември 1244 година

Болезнено е, осъзнавам, да се оплаквам от съдбата си. И все пак няма как да не съжалявам, че не знам повече за религията, историята и философията, за всичко, което Руми и Шамс вероятно обсъждат ден и нощ. Понякога ми иде да се разбунтувам, задето съм била създадена жена. Родиш ли се момиче, те учат да готвиш и да чистиш, да переш, да кърпиш стари чорапи, да правиш масло и сирене, да храниш невръстни деца. Някои жени ги учат и на изкуството на любовта и как да бъдат по-привлекателни за мъжете. Но толкоз. Никой не дава на жените книги, които да им отворят очите.

През първата година от брака се промъквах при всяка възможност в библиотеката на Руми. Седях там сред книгите, които той обичаше толкова много, вдъхвах миризмата им на прах и на застояло и се питах какви ли тайни се крият в тях. Знаех колко обожава Руми книгите си, повечето от които му бяха наследство от неговия баща Баха ал-Дин. Особено обичаше, разбира се, „Маариф“. Нощи наред будуваше до зори и го четеше, макар и да подозирах, че знае текста наизуст.

— Не бих заменил библиотеката на баща си, и да ми предлагат торби със злато — все повтаряше Руми. — Всяка от тези книги е безценно наследство от предците ми. Взел съм ги от баща си и ще ги предам на синовете си.

От горчив опит знам колко много значат книгите за него. Още първата година, след като се оженихме, ми хрумна един ден, когато бях сама вкъщи, да почистя от прах библиотеката. Свалих от лавиците всички книги и се заех да бърша кориците с парче кадифе, топнато в розова вода. Хората тук вярват, че има палав джин на име Кебикеч, който изпитва наслада да унищожава книги. За да не припарва до тях, във всяка книга слагат предупредителна бележка: „Стой и мирувай, Кебикеч, не се доближавай до тази книга!“. Откъде можех да зная, че не само Кебикеч, но и аз не бива да се приближавам до книгите на мъжа си?

Онзи следобед избърсах прахта и почистих всички книги до последната в библиотеката. Докато се трудех, четях „Нов живот за религиозните науки“ на Газали. Чак когато чух зад гърба си глух студен глас, си дадох сметка колко дълго съм стояла там.

— Какво правиш, Кера?

Беше Руми или някой, който приличаше на него — гласът беше по-суров като тон, по-строг като израз. През всичките осем години, откак сме оженени, не съм го чувала друг път да говори така.