Елиф Шафак - Любов

— Никога не съм била по-добре — отвръщаше тя и всеки път отвръщаше на усмивката му.

Това, че се беше оттеглила в някакво свое спокойно пространство, сякаш беше смъкнало любезното благоприличие, зад което бракът й е дремел необезпокояван години наред. Сега вече ги нямаше преструвките и Ела виждаше съвсем оголени недостатъците и грешките и на двамата. Беше престанала да се преструва. И имаше чувството, че Дейвид ще направи същото.

На закуска и вечеря двамата говореха за случилото се през деня сдържано, като зрели хора, все едно обсъждаха годишните приходи от акциите си на фондовата борса. После потъваха в мълчание и признаваха неоспоримия факт, че нямат за какво да си говорят. Вече.

Понякога Ела усещаше, че мъжът й я гледа напрегнато и чака тя да каже нещо, какво да е. Имаше чувството, че ако го попита за извънбрачните му връзки, той с удоволствие ще й разкаже всичко от игла до конец. Но не беше сигурна, че иска да знае.

Преди се беше преструвала, че не подозира нищо, за да не разклаща лодката на брака си. Сега обаче вече не се държеше така, сякаш не знае какво прави Дейвид, когато не си е у дома. Даде да се разбере недвусмислено, че знае и й е все едно. Мъжът й се стресна именно от това ново равнодушие. Ела го разбираше, защото дълбоко в себе си също бе уплашена от него.

Ако преди месец Дейвид бе направил и най-малката стъпка, за да подобри брака им, Ела щеше да изпитва признателност. Щеше да се зарадва на всеки опит от негова страна. Вече не беше така. Сега тя подозираше, че животът й всъщност не е съвсем истински. Как беше стигнала дотук? Как удовлетворената майка на три деца беше открила в каква задънена улица се намира? И по-важното, ако наистина беше нещастна, както бе споменала веднъж пред Джанет, защо не правеше онова, което правят през цялото време нещастните? Защо не плачеше на пода в банята, защо не хлипаше над мивката в кухнята, защо не излизаше на тъжни разходки далеч от дома, защо не мяташе разни неща по стената… защо не вършеше всичко това?

Ела бе обзета от странно спокойствие. Чувстваше се по-устойчива отвсякога, въпреки че бързо се отдалечаваше от живота, който познаваше. Сутрин се гледаше дълго и съсредоточено в огледалото, за да провери дали в лицето й има видима промяна. Дали изглежда по-млада? По-хубава? Или може би по-изпълнена с живот? Не откриваше никаква разлика. Не се беше променило нищо и в същото време нищо вече не бе същото.

Коня, 5 май 1245 година

Белееха се доскоро клоните пред прозореца ни от натежалия по тях сняг. Сега вече те са покрити с цвят, а Шамс от Тебриз още е у нас. През това време наблюдавах как мъжът ми се превръща в друг човек и от ден на ден се отчуждава все повече от мен и от семейството си. В началото си мислех, че двамата бързо ще се отегчат, но не се случи нищо такова. Обратното, привързват се все повече един към друг. Когато са заедно, или са странно мълчаливи, или не спират да си шепнат и от време на време да се смеят звънко, а аз се питам откъде намират толкова много думи. След всеки разговор с Шамс Руми се преобразява, ходи умислен и погълнат от нещо, сякаш опиянен от вещество, което аз нито съм вкусвала, нито съм виждала.

Връзката, която ги обединява, е гнездо за двама, където няма място за трети. Те кимат, усмихват се, смеят се и се въсят по един и същ начин и по едно и също време, а между думите се гледат дълго и многозначително. Сякаш зависят един от друг дори в настроението си. Някои дни са по-спокойни и от приспивна песен, не слагат и залък в уста, не казват нищо, а друг път се въртят и въртят толкова въодушевено, че и двамата приличат на безумци. И в двата случая направо не мога да позная съпруга си. Човекът, за когото съм омъжена от над осем години, човекът, чиито синове отгледах като свои и на когото родих дете, се е превърнал в непознат. Чувствам го близък само когато е потънал в дълбок сън. От няколко седмици лежа нощем будна, слушам равномерното му дишане, чувствам нежния шепот на дъха му върху кожата си и утехата на пулса му в ушите си колкото да си припомня, че той и досега е човекът, за когото съм омъжена.

Повтарям си, че и това ще отмине. Все някога Шамс ще си иде. Нали уж е странстващ дервиш! Руми ще остане тук с мен. Той принадлежи на този град и на учениците си. Не е нужно да правя друго, освен да чакам. Но от ден на ден ми става все по-трудно да съм търпелива. Падна ли духом, се опитвам да си припомня отминалите дни, особено времето, когато напук на всичко Руми остана до мен.