Елиф Шафак - Любов

Руми смята, че никога не може да бъде поет. Ала носи в себе си поета. И то какъв поет! А сега той се разкрива.

Да, Руми е прав. Той не е нито от Изтока, нито от Запада. Той принадлежи на Царството на Любовта. Принадлежи на Възлюбения.

Нортхамптън, 12 юни 2008 година

Без да бърза, Ела дочете „Сладко богохулство“ и се зае да внася последните уточнения в рецензията. Умираше от нетърпение да обсъди с Азис подробностите в романа му, но я спираше чувството за професионализъм. Не беше редно. Тя трябваше първо да предаде рецензията. Дори не бе споделила с Азис, че след като е прочела романа му, си е купила стиховете на Руми и сега всяка вечер преди лягане чете поне няколко от тях. Беше прокарала ясен вододел между работата си по романа и писмата, които си пишеше с автора. Но на дванайсети юни се случи нещо, което заличи завинаги тази черта.

До този ден Ела не беше виждала Азис на снимка. На страницата му в интернет нямаше фотографии и Ела нямаше представа как изглежда той. В началото й харесваше да си пише с мъж без лице, струваше й се тайнствено. С времето обаче любопитството започна да надделява и непрекъснато я глождеше желание да прибави към писмата лице. Азис нито веднъж не я беше молил да му прати снимка, което според нея беше странно, много странно.

Затова най-неочаквано му изпрати своя снимка. Беше на верандата с любимия Спирит, бе облечена в изрязана светлосиня рокля, която донякъде разкриваше извивките й. Усмихваше се — щастливо, но и някак смутено. Беше стиснала здраво нашийника на кучето, сякаш за да вземе от него малко сили. Небето над тях беше изпъстрено с всички оттенъци на сивото и на аленото. Снимката не беше от най-хубавите й, но в нея имаше нещо духовно, едва ли не отвъдно. Ела поне се надяваше да е така. Изпрати я прикачена към имейла, а сетне просто зачака. Това беше нейният начин да помоли Азис да й прати снимката си. Той го направи.

Щом я видя, Ела си помисли, че сигурно е правена някъде в Далечния изток, не че беше ходила там. На фотографията Азис беше заобиколен от десетина тъмнокоси местни деца на всякаква възраст. Беше облечен в черна риза и панталон и беше снажен, с орлов нос, високи скули и дълга тъмна къдрава коса, която падаше по раменете му. Очите му бяха два изумруда, преливащи от енергия и от още нещо, според Ела — състрадание. Азис беше с една обица и с гердан със сложна, непозната за Ела форма. В дъното се виждаше сребристо езеро с висока трева наоколо и в единия ъгъл се мержелееше сянка на нещо или на някого извън кадъра.

Докато разглеждаше мъжа на снимката и най-малките подробности по нея, Ела изпита чувството, че го познава отнякъде. Колкото и да беше странно, тя бе готова да се закълне, че вече го е виждала.

Внезапно разбра защо.

Шамс от Тебриз приличаше, и то не само бегло, на Азис З. Захара. Азис изглеждаше точно както Шамс беше описан в книгата, преди да поеме към Коня, за да се запознае с Руми. Ела се запита дали Азис съвсем преднамерено е обрисувал героя си така, че той да е със същата външност като неговата. Като писател може би бе решил да създаде главния герой по свой образ точно както Бог е създал по Свой образ човека.

Докато Ела си мислеше за това, й хрумна, че е възможно и друго. Че истинският Шамс от Тебриз е изглеждал точно както е обрисуван в книгата, което можеше да означава само едно: че между двамата разделени от осем века мъже има изумителна прилика. Беше ли възможно тази прилика да е извън властта на автора и той дори да не подозира за нея? Колкото повече мислеше Ела върху дилемата, толкова повече подозираше, че не е изключено Шамс от Тебриз и Азис З. Захара да са свързани по начин, надхвърлящ обикновения литературен похват.

Откритието неочаквано й повлия по два начина. Първо, прииска й се да се върне към „Сладко богохулство“ и да прочете още веднъж, с различни очи, романа не толкова заради фабулата, колкото, за да намери писателя, скрит в главния му герой, да намери в Шамс от Тебриз Азис.

Второ, загложди я още по-голямо любопитство що за човек е Азис. Кой беше той? Какъв беше животът му? В един по-ранен имейл й беше казал, че е шотландец, но защо тогава беше с източното име Азис? Дали то беше истинското му име? Или той го бе приел като суфист? И между другото какво означаваше да си суфист?

Занимаваше я и друго: съвсем първите, почти неуловими знаци на желанието. Ела не го беше усещала от толкова отдавна, че трябваше да минат още няколко секунди, докато осъзнае какво точно чувства. Но желанието си беше налице. Силно, дразнещо и непокорно. Ела си даде сметка, че желае мъжа от снимката, и се запита какво ли е да го целуне.