Елиф Шафак - Любов

Това е безумие! Нима изобщо приличам на онази дърдорана Шехеразада? Пък и тя не е правела друго, освен да си лежи на кадифени възглавници, да мърда палците на краката си и да си съчинява небивалици, докато храни жестокия си господар с грозде и измислици. Тук не виждам никакъв тежък труд. Шехеразада нямаше да издържи и седмица, ако трябваше да свърши и половината от онова, което правя аз. Не знам дали някой брои. Но аз със сигурност го правя. И ми остават още 624 дни.

Първите четирийсет дни от изпитанието прекарах в килия, толкова тясна и ниска, че не можех ни да легна, ни да седна, та се налагаше през цялото време да стоя на колене. Наредиха ми, ако се размечтая за хубава храна или някакви удобства, ако се уплаша от тъмното и самотата, или, не дай си, Боже, сънувам мокри сънища за женско тяло, да поискам със сребърните камбанки, окачени на тавана, духовна помощ. Не го направих нито веднъж. Това не означава, че не са ми минавали мисли, които да отклонят вниманието ми. Но какво лошо има да се поразсееш малко, когато не можеш и да се помръднеш?

Щом времето на усамотение приключи, ме пратиха обратно в кухнята, за да страдам от готвача. И само как страдах! Но истината е, че колкото и да се бях озлобил срещу него, не съм нарушил нито веднъж правилата му — до вечерта, когато пристигна Шамс от Тебриз. Онази нощ, когато накрая ме хвана, готвачът ме наби, както не ме е бил никой през живота ми, и счупи не знам колко върбови пръчки в гърба ми. После сложи пред вратата обущата ми с носовете навън, за да ми покаже, че е време да се махам. В братствата на дервишите никога не те изритват и не ти казват в очите, че си се провалил, вместо това те принуждават мълком да се махнеш.

— Не можем да те направим против волята ти дервиш — оповести готвачът. — Можеш да заведеш магарето на реката, но няма как да го накараш да пие от водата. Магарето трябва да се сети само. Няма друг начин.

Аз, разбира се, бях магарето. Казано честно, отдавна да съм се махнал от това място, ако не беше Шамс от Тебриз. От любопитство към него се бях закотвил тук. Никога през живота си не бях срещал човек като него. Той не се страхуваше от никого, не се подчиняваше на никого. Уважаваше го дори готвачът. Ако в братството имаше човек, който да ми служи като пример за подражание това беше Шамс с неговото обаяние, достойнство и непокорство. Не смиреният стар учител.

Да, Шамс от Тебриз ми беше кумир. След като го видях, реших, че не ми трябва да се превръщам в хрисим дервиш. Ако прекарвам достатъчно време с Шамс, и аз мога да стана дързък, непоколебим и непокорен като него. Затова, щом дойде есента и разбрах, че Шамс си отива завинаги, реших да се махна заедно с него.

Отидох при Баба Заман и го заварих да чете на светлината на газеник стара книга.

— Какво искаш, послушнико? — попита ме той изнурено, сякаш само видът ми го уморяваше.

Отвърнах възможно най-прямо:

— Доколкото разбрах, учителю, Шамс от Тебриз си тръгва скоро. Искам да отида с него. Може би му трябва компания за из път.

— Не знаех, че държиш толкова на Шамс — рече подозрително учителят. — Или просто търсиш начин да се измъкнеш от задълженията си в кухнята? Изпитателният ти срок още не е приключил. Едва ли можеш да бъдеш наречен дервиш.

— Може би моето изпитание е да тръгна на път с човек като Шамс — споделих. Знаех, че е дръзко да го казвам, но въпреки това го изрекох.

Учителят сведе поглед и потъна в размисъл. Колкото повече мълчеше, толкова по-убеден бях, че ще ми се накара за безочието и ще повика готвача, за да му каже да ме държи по-изкъсо. Той обаче не го направи. Само ме погледна безнадеждно и поклати глава.

— Вероятно не си създаден за живот в братство, синко. Ами да, от седем послушници, поели по този път, остава само един. Имам чувството, че не си годен за дервиш и трябва да си потърсиш късмета другаде. Колкото до това да придружаваш Шамс по пътя, по-добре питай него.

След като ми даде разрешение, Баба Заман кимна любезно, но твърдо, за да ми покаже, че въпросът е изчерпан, и продължи да си чете книгата.

Натъжих се и се почувствах малък, но и странно освободен.

Багдад, 30 септември 1243 година

Борейки се с халите, ние с коня тръгнахме на път веднага щом се зазори. Спрях се само веднъж, за да погледна назад. Дервишкото братство приличаше на птиче гнездо, сгушено сред черниците и храстите. Известно време в мислите ми току изникваше умореното лице на Баба Заман. Знаех, че се тревожи за мен. Но не виждах основателна причина. Бях поел на духовно пътешествие към Любовта. Какво лошо можеше да ми се случи? Такова беше десетото ми правило: „Изток, запад, юг, север — все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.“