Елиф Шафак - Любов

Не че не предвиждах беди, но те не ме безпокояха особено. Каквато и участ да ме чакаше в Коня, за мен тя беше добре дошла. Като суфист бях научен да приемам бодила заедно с розата, трудностите заедно с красотите на живота. Оттук следва друго правило: „Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново «Аз», се искат мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.“

Вечерта, преди да напусна дервишкото братство, отворих всички прозорци в стаята си, за да пусна вътре звуците и миризмите на мрака. Отрязах на трепкащата свещ косата си. Тя падна на дебели кичури върху пода. После си обръснах брадата и мустаците и се отървах от веждите си. След като приключих, се огледах в огледалото, сега лицето ми беше по-будно и младо. Без косъмче по него, то беше изчистено от име, възраст и пол. Нямаше ни минало, ни бъдеще, беше запечатано навеки в този миг.

— Пътуването вече те променя — каза учителят, когато отидох да се сбогувам в стаята му. — А още не е започнало.

— Да, знам го — промълвих тихо. — Това е поредното от четирийсетте правила: „Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.“

Баба Заман се усмихна едва-едва и извади кадифена кутийка, която ми подаде. Вътре намерих три неща: сребърно огледало, копринена носна кърпа и стъкленица с мазило.

— Тези неща ще ти помогнат по пътя. Използвай ги при нужда. Ако загубиш някога уважение към самия себе си, огледалото ще ти покаже вътрешната ти красота. В случай че бъде опетнено доброто ти име, носната кърпа ще ти напомни колко чисто е сърцето ти. Колкото до балсама, той ще изцери раните ти, вътрешни и външни.

Погалих едно по едно нещата, затворих кутийката и благодарих на Баба Заман. Нямаше какво друго да кажа.

Щом птиците запяха и с първата утринна светлина по клоните заблещукаха капки роса, яхнах жребеца. Отправих се към Коня, не знаех какво да очаквам, но се уповавах на съдбата, приготвена ми от Всемогъщия.

Багдад, 30 септември 1243 година

Бях откраднал един кон и яздех зад Шамс от Тебриз. Колкото и да се опитвах да съм на безопасно разстояние от него, скоро видях, че е невъзможно да го следя, без той да ме забележи. Щом Шамс спря на един пазар в Багдад, за да се поосвежи и да купи едно-друго за из път, реших да му се покажа и се проснах пред коня му.

— Я, червенокосият глупак! Какво правиш тук, защо си се проснал на земята? — възкликна от коня Шамс, изглеждаше развеселен, но и изненадан.

Коленичих, допрях длани, извих врат, както съм виждал да правят просяците, и се примолих:

— Искам да дойда с теб. Много те моля, разреши ми да те придружа.

— Имаш ли представа къде отивам?

Известно време мълчах. Изобщо не ми беше хрумвало да се запитам.

— Не, но за мен е безразлично. Искам да ти стана ученик. Ти си ми пример за подражание.

— Винаги пътувам сам, не ми трябват ученици и последователи, благодаря! И със сигурност не съм пример за подражание на никого, камо ли на теб — отвърна Шамс. — Затова си върви по пътя. Но ако и занапред продължиш да търсиш учител, много те моля, не забравяй едно златно правило: „По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинският духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си «Аз» и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.“

— Много те моля, дай ми шанс — продължих да упорствам аз. — Всички прочути пътешественици водят със себе си човек, който да им помага по пътя, нещо като чирак.

Шамс се почеса замислено по брадичката, все едно потвърждаваше, че е така.

— Имаш ли сили да издържиш на компанията ми? — попита той.

Скочих на крака и закимах от все сърце:

— Имам, имам, и още как. И силата ми идва отвътре.

— Много добре тогава. Ето първата ти задача: отиди в най-близката пивница и си купи кана вино. Ще я изпиеш тук, на пазара.

Е, бях свикнал да търкам с дрехата си подовете, да лъскам тенджери и тигани, докато те блеснат като тънко-претънко венецианско стъкло, каквото бях виждал в ръцете на един занаятчия, избягал от Константинопол преди много време, когато кръстоносците плячкосали града. Можех да седна и да не стана, докато не нарежа сто глави кромид лук и не обеля и накълцам скилидки чесън, всичко това в името на духовното си развитие. Но пак заради него да пия вино насред оживен пазар, вече беше извън моите възможности. Погледнах ужасен Шамс.