Елиф Шафак - Любов

Хрумвало ли ти е, че писмата, които си разменяме, може би не са плод на съвпадение?

С най-топли чувства:

Азис

П. П. Ако искаш, мога да ти пратя по пощата гоблена, а мога и да изчакам, докато се срещнем на кафе и ти го донеса лично.“

Ела затвори очи и се опита да си представи цветовете на аурата около лицето си. Любопитното беше, че се видя наум не вече като зряла жена, а като дете на около седем години.

В съзнанието й нахлуха много неща, спомени, за които си беше мислила, че отдавна е оставила зад себе си. Майка й, застинала с жабешкозелена престилка на кръста и мензура в ръка, с лице, което се беше превърнало в пепелява маска от болка, хартиените сърца, които се поклащаха, ярки и блещукащи, по стените, и тялото на баща й, което висеше от тавана, сякаш искаше да се слее с коледната украса и да придаде на къщата празничен вид. Ела си спомни как докато бе момиче, през цялото време обвиняваше майка си за самоубийството на баща си. В ония години си беше обещала, че щом се омъжи, винаги ще прави съпруга си щастлив и за разлика от майка си няма да допусне бракът й да се провали. В стремежа си този брак да бъде възможно най-различен от семейния живот на майка й, тя беше предпочела да се омъжи не за християнин, а за човек от своята вяра.

Едва преди няколко години беше престанала да мрази вече възрастната си майка и макар напоследък двете да бяха в добри отношения, истината беше, че върнеше ли се към спомените от миналото, Ела и досега се чувстваше зле.

— Мамо!… Земята вика мама! Земята вика мама!

Ела чу зад рамото си смях и шушукане. Обърна се и видя четири чифта очи, които я гледаха развеселено. Както никога, Орли, Ави, Джанет и Дейвид бяха дошли едновременно за закуска и сега стояха един до друг и я оглеждаха, сякаш беше екзотично животно. Явно бяха тук от доста време и се опитваха да привлекат вниманието й.

— Добро утро на всички — усмихна се Ела.

— Как така не ни чу? — попита Орли, личеше, че наистина е изненадан.

— Явно се беше залисала по екрана — отбеляза Дейвид, без да я поглежда.

Ела проследи очите на мъжа си и видя пред себе си имейла на Азис З. Захара, който блещукаше мътно върху екрана. Затвори светкавично лаптопа, дори не изчака той да се изключи.

— Имам да чета много за литературната агенция — обясни, като завъртя очи. — Работех върху рецензията.

„Всичко, което е течно, променливо и непредсказуемо.“

Руми

Коня, 15 октомври 1244 година

Блеснала, валчеста и великолепна, пълната луна приличаше на огромна перла, увиснала на небето. Станах от леглото и погледнах през прозореца към двора, окъпан в лунна светлина. Но дори при тази красота сърцето ми не престана да тупти като обезумяло и ръцете ми продължиха да треперят.

— Изглеждаш блед, ефенди. Пак ли сънува същия сън? — прошепна жена ми. — Да ти донеса ли чаша вода?

Казах й да не се притеснява и да ходи да си ляга. Тя не можеше да направи нищо. Сънищата ни са част от нашата съдба и ще следват пътя си според Божията воля. Освен това си помислих, че има причина от четирийсет дни да сънувам едно и също.

Всеки път началото на съня беше малко по-различно. Или може би той си беше същият, само аз влизах всяка вечер през различна врата в него. Този път ми се присъни, че чета Корана в застлана с килими стая, която ми се стори позната, но не приличаше на никое от местата, където съм ходил. Точно срещу мен седеше дервиш, висок, слаб, с изправен гръб и забулено лице. Държеше свещник с пет запалени свещи и ми светеше, за да мога да чета.

След малко вдигнах глава, за да покажа на дервиша стиха, който чета, и чак тогава с ужас видях, че каквото съм мислел за свещник, всъщност е дясната ръка на мъжа. Той ми беше протегнал длан с пет пръста, които пламтяха.

Ужасен, затърсих с поглед вода, но не видях. Смъкнах наметалото и го хвърлих върху дервиша — да угася пламъците. Но щом вдигнах наметалото, мъжът беше изчезнал сякаш вдън земя, оставяйки след себе си само една запалена свещ.

Оттук нататък сънят вече си беше все същият. Тръгвах да търся дервиша из къщата, проверявах всяко кътче и ниша. Излизах тичешком на двора, където нацъфтелите рози се бяха превърнали в яркожълто море. Виках дервиша наляво и надясно, той обаче не се виждаше никъде.

— Върни се, любими! Къде си?

Накрая, сякаш тласкан от зловещо предчувствие, се приближавах до кладенеца и поглеждах към кипналата тъмна вода долу. В началото не виждах нищо, но след малко луната ме обгръщаше с бляскавата си светлина и в двора се появяваше рядко сияние. Чак тогава забелязвах две черни очи, които ме гледаха с нечувана скръб от дъното на кладенеца.