Елиф Шафак - Любов

— Не мога да го направя. Научи ли баща ми, ще ми счупи краката. Пратил ме е в дервишко братство, за да стана по-добър мюсюлманин, а не езичник. Какво ще си помислят за мен семейството и приятелите ми?

Усетих върху себе си палещия поглед на Шамс и потреперих, толкова напрегнат се почувствах, точно както в деня, когато го бях шпионирал иззад затворената врата.

— Ето на, не можеш да ми бъдеш ученик — оповести убедено той. — Прекалено свит си за мен. Обръщаш много внимание какво ще кажат другите. Но знаеш ли? Понеже даваш мило и драго да спечелиш одобрението на околните, никога няма да се отървеш от нападките им, колкото и да се стараеш.

Усетих, че възможността да го придружа ми се изплъзва, и се хвърлих да се защитавам.

— Откъде да знам, че не ми задаваш нарочно този въпрос? Ислямът забранява престрого да се пие вино. Мислех, че ме подлагаш на проверка.

— Ако го бях направил, щях да се приравня на Бога. Не ни е работа да съдим и мерим благочестието на околните — отговори Шамс.

Огледах се отчаян, не знаех как да разтълкувам думите му, умът ми препускаше като обезумял.

Шамс продължи:

— Твърдиш, че искаш да тръгнеш по пътя, но не искаш да жертваш нищо. Пари, слава, власт, разкош, плътски наслади — първо трябва да се разделиш с онова, което ти е най-мило в живота — Шамс потупа коня и заключи така, та да разбера, че няма какво повече да казва: — Според мен е най-добре да си останеш в Багдад, при семейството. Намери почтен търговец и му стани чирак. Имам чувството, че някой ден от теб може би ще излезе добър търговец. Но не бъди алчен! А сега с твое разрешение трябва да вървя.

След тези думи той ми махнала последно, пришпори коня и препусна, а светът се плъзна под чаткащите копита. Аз се метнах на коня и гоних Шамс чак до покрайнините на Багдад, ала разстоянието помежду ни ставаше все по-голямо, докато накрая той не се превърна в тъмна точка в далечината. Дълго след като точката изчезна от хоризонта, усещах върху себе си тежкия поглед на Шамс.

Нортхамптън, 24 май 2008 година

Бавно закусвай, това е най-важното ядене през деня. Твърдо убедена, че е така, Ела отиваше в кухнята всяка сутрин, и през седмицата, и в неработни дни. Смяташе, че хубавата закуска определя настроението за целия ден. Беше чела по женските списания, че семейства, които редовно закусват хубаво заедно, са по-сплотени и хармонични от семействата, в които всеки хуква да излиза от къщи полугладен. И макар да беше сигурна в резултатите от това изследване, Ела и досега не беше присъствала на радостната закуска, описвана по списанията. При тях закуската беше сблъсък на галактики, където всеки в семейството маршируваше под различен барабан. Всеки искаше за закуска нещо различно, което беше в пълен разрез с представите на Ела за общо хранене. Как можеше да има сплотеност на масата, при положение че един (Джанет) ядеше препечена филия със сладко, друг (Ави) нагъваше мюсли с мед, трети пък (Дейвид) си чакаше търпеливо бърканите яйца, а четвърти (Орли) отказваше да сложи и залък в уста? Въпреки това закуската беше важна. Ела я приготвяше всяка сутрин, решена никое от децата й да не започва деня с бонбон или друга нездравословна храна.

Тази сутрин обаче, след като отиде кухнята, Ела не се запретна да вари кафе, да стиска портокалов сок и да препича филийки, а първото, което направи, бе да седне на масата и да пусне лаптопа. Включи интернет, за да види дали се е получило писмо от Азис. За нейна радост имаше.

„Скъпа Ела,

Много се зарадвах да науча, че сте изгладили нещата с дъщеря ти. Колкото до мен, вчера призори си тръгнах от село Момостенанго. Странно, прекарах тук само няколко дни, а когато дойде време да се сбогувам, изпитах тъга, почти скръб. Дали някога ще видя отново това мъничко селце в Гватемала? Едва ли.

Всеки път, когато се сбогувам с място като това, имам чувството, че оставям там късче от себе си. Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат. Нали?

Докато бях в Момостенанго, медитирах и се опитах да си представя аурата ти. Не след дълго пред мен изникнаха три цвята: топло жълто, свенливо оранжево и сдържано метално мораво. Имах чувството, че това са твоите цветове. Помислих си, че са красиви и поотделно, и заедно.

Последната ми спирка в Гватемала беше в Чахул, малък град с кирпичени къщи и деца с очи, мъдри не като за възрастта им. Във всяка къща жени на каква ли не възраст тъкат великолепни гоблени. Помолих една баба да ми избере един, обясних й, че е за жена, която живее в Нортхамптън. След като се позамисли, тя извади от огромната купчина отзад един гоблен. Заклевам се в Бога, в купчината имаше над петдесет гоблена във всевъзможни цветове. А гобленът, който старицата избра за теб, е само в три цвята: жълто, оранжево и мораво. Реших, че сигурно ще ти е интересно да узнаеш за това съвпадение, ако в Божията вселена изобщо има такова нещо.