Елиф Шафак - Любов

Вечерта преди Шамс да поеме на път, се разхождахме дълго сред черниците, където гледам буби. Старите навици умират трудно. Болезнено крехка и изненадващо издръжлива, коприната прилича на любовта. Разказах на Шамс как, докато излизат от пашкулите, бубите разрушават коприната, която са направили. Затова селяните трябва да избират между коприната и бубата. Най-често убиват бубата още докато е в пашкула, за да извадят коприната цяла. Един копринен шал коства живота на стотици буби.

Вечерта отминаваше. Срещу нас се изви леден вятър и аз потреперих. Вече съм стар и измръзвам лесно, но знаех, че треперя не от напредналата си възраст. А защото си давах сметка, че това е последният път, когато Шамс ще стои в градината ми. Ние с него няма да се видим повече. Най-малкото на този свят. Той, изглежда, също го усети, защото в очите му се появи скръб.

Днес сутринта, щом се пукна зората, той дойде да ми целуне ръка и да ми поиска благословията. С изненада видях, че е отрязал дългата си тъмна коса и е обръснал веждите си, но не ми обясни защо и аз не го попитах. Преди да потегли, каза, че неговото участие в историята прилича на бубата. Те двамата с Руми ще се оттеглят в пашкула на Божествената Любов, за да излязат оттам чак когато стане време и безценната коприна е изтъкана. Но накрая, за да се запази коприната, бубата трябва да умре.

И така, той замина за Коня. Бог да го пази. Знам, че съм постъпил правилно, ти също, но сърцето ми е натежало от тъга и вече ми е мъчно за най-необикновения и най-непокорен дервиш, посрещан някога в братството.

В крайна сметка всички принадлежим на Бога и при Него ще се върнем.

Дано Бог бди над теб. Баба Заман“

Багдад, 29 септември 1243 година

Безумно трудно е да си дервиш. Предупреждаваха ме всички. Виж, забравиха да споменат, че за да стана дервиш, трябва първо да мина през ада. Още откакто съм дошъл тук, бъхтя като добиче. Повечето дни се скъсвам от работа и когато накрая легна на сламеника, сън не ме лови от болката в мускулите и туптенето в ходилата. Питам се дали някой изобщо забелязва колко ужасно се държат с мен. А и да забелязват, със сигурност не проявяват никакви признаци на съпричастност. И колкото повече се старая, толкова по-тежко сякаш става. Не знаят дори как се казвам. Наричат ме „новия послушник“, а зад гърба ми шушукат „червенокосия глупак“.

Дотук най-страшното е да работя в кухнята, под надзора на готвача. Този човек носи в гърдите си не сърце, а камък. Щеше да му приляга повече да е кръвожаден пълководец във войската на монголците, а не готвач в дервишко братство. Не помня да съм го чувал да каже на някого и една добра дума. Съмнявам се изобщо да знае да се усмихва.

Веднъж попитах един дервиш дали всички послушници минават през това изпитание — да работят при готвача в кухнята. Той се усмихна тайнствено и отвърна:

— Не всички, само някои.

Защо тогава точно аз? Защо учителят иска да страдам повече от другите послушници? Дали защото моето себелюбие е по-голямо от тяхното и подлежи на по-сурово отношение, за да се научи на ред?

Всеки ден именно аз ставам пръв от сън, за да донеса вода от потока наблизо. После паля печката и пека сусамовите питки. Пак мое задължение е да сготвя супата за закуска. Не е никак лесно да нахраниш петдесет гърла. Всичко се готви в казани, не по-малки от вани. И познайте кой после ги търка и мие! От тъмно до тъмно мия подовете, чистя повърхностите, бърша стълбите, мета двора, цепя дърва и с часове седя на четири крака, за да изтъркам скърцащото старо дюшеме. Приготвям мармалади и пикантни сосове. Мариновам моркови и тиква, като проверявам дали съм сложил точно колкото трябва сол, достатъчно, та яйце да остане на повърхността. Ако сложа повече или по-малко, готвачът изпада в пристъп на ярост и чупи всички буркани, а после аз трябва да правя всичко отначало.

За капак от мен се очаква, докато върша всичко това, да повтарям молитви на арабски. Готвачът иска да се моля на глас, за да проверява дали не съм пропуснал някоя дума или не съм я произнесъл погрешно. Затова се трудя и се моля, моля се и се трудя.

— Колкото по-добре понасяш несгодите в кухнята, толкова по-бързо ще съзрееш, синко — твърди мъчителят ми. — Докато се учиш да готвиш, душата ти ще къкри.

— Но докога ще продължава това изпитание? — попитах го веднъж.

— Хиляда и един дни — гласеше отговорът. — Щом Шехеразада е успяла толкова дълго да измисля всяка вечер нова приказка, значи и ти ще издържиш.