Елиф Шафак - Любов

— И още нещо, мамо — допълни Джанет, сякаш чак сега й беше хрумнало. — Обичам те.

При тези думи Ела въздъхна дълбоко. Мислите й се прехвърлиха към имейла на Азис. Дървото на желанията беше изпълнило желанието му. Най-малкото първата част. Джанет й се беше обадила и така беше изпълнила своята част. Сега се падаше на Ела да направи останалото. Звънна на мобилния телефон на дъщеря си и разбра, че тя отивала в университетската библиотека.

— Получих съобщението ти, скъпа. Слушай, съжалявам. Искам да ти се извиня.

Настъпи мълчание, кратко, но напрегнато.

— Не се притеснявай, мамо.

— Как така няма да се притеснявам! Трябваше да покажа повече уважение към чувствата ти.

— Хайде да го забравим, искаш ли? — попита Джанет, сякаш тя е майката, а Ела — непокорната дъщеря.

— Добре, скъпа.

После Джанет зашушука съзаклятничейки, сякаш се страхуваше от онова, което смяташе да попита:

— Малко се разтревожих от думите ти онзи ден. Истина ли е? Наистина ли си нещастна!

— Разбира се, че не — отвърна доста бързо Ела. — Отгледах три красиви деца, как мога да бъда нещастна?

Но това явно не убеди Джанет.

— Имах предвид с татко.

Ела не знаеше какво друго да каже, освен истината.

— Ние с баща ти сме женени отдавна. Трудно е след толкова години да останеш влюбен.

— Разбирам — отвърна момичето и кой знае защо, Ела изпита чувството, че наистина е така.

След като затвори, тя си позволи да поразмишлява за любовта. Свита на кълбо, седеше на люлеещия се стол и се питаше дали е възможно, каквато е наранена и цинична, да изпита отново любов. Любовта беше за хората, които търсеха в този шеметно въртящ се свят симетрия и разум. Ами онези, които отдавна се бяха отказали да търсят?

Преди да се е свечерило, Ела написа още едно писмо на Азис.

„Скъпи Азис (ако мога да Ви нарека така),

Благодаря за милия, топлещ сърцето отговор, който ми помогна да преодолея кризата в семейството си.

Ние с дъщеря ми успяхме да загърбим онова ужасно недоразумение, както вие го нарекохте тактично.

Бяхте прав за едно. Постоянно се люшкам между две крайности: ту съм агресивна, ту съм пасивна. Или се бъркам прекалено много в живота на хората, които обичам, или се чувствам безпомощна пред лицето на постъпките им.

Колкото до смирението, никога не съм изпитвала ведрото смирение, за което пишете. Честно казано, май не притежавам качества да бъда суфистка. Но не мога да не Ви призная: колкото и да е изумително, нещата между мен и Джанет се наредиха така, както исках, чак след като престанах да искам и да се бъркам. Дължа ви едно голямо «благодаря». И на мен ми се ще да се помоля за Вас, но не съм чукала на Божията врата много отдавна и не съм сигурна, че Бог още живее на същото място. Охо, май започнах да говоря като ханджията от разказа ви. Не се притеснявайте, не съм чак толкова огорчена. Поне засега. Поне засега.

Ваша приятелка в Нортхамптън, Ела“

Писмото

от Багдад за Кайсери, 29 септември 1243 година

Бисмилляхи р-рахмани р-рахим

„Братко Саид Бурпанедин,

Мир на теб и Божия милост и благодат,

Много се зарадвах на писмото ти и на това, че си все така отдаден на пътя на любовта. Но писмото ти ме постави и в трудно положение. Веднага щом научих, че търсиш спътник на Руми, разбрах за кого говориш. Виж, какво да предприема оттам насетне, не знаех.

Разбираш ли, под покрива ми има един странстващ дервиш, Шамс от Тебриз, който отговаря на описанието в писмото ти. Шамс смята, че има по-особена задача на този свят, и затова иска да просвети някой просветен човек. Не търси ученици и последователи, но е поискал от Бога съратник. Веднъж ми каза, че не е дошъл за обикновените хора. Дошъл е да сложи пръст върху пулса на онези, които водят света към Истината.

След като получих писмото ти, разбрах, че Шамс е орисан да се срещне с Руми. Въпреки това, за да съм сигурен, че всичките ми дервиши са получили еднаква възможност, ги събрах и без да навлизам в подробности, им разказах за книжника със сърце, което трябва да бъде отворено. Макар и да имаше доста желаещи, единствен Шамс продължи да упорства и след като чу колко опасна е задачата. Това стана още през зимата. Същото се повтори през пролетта и после през есента.

Сигурно се чудиш защо съм чакал толкова дълго. Мислих много по този въпрос и да ти призная, виждам само една причина: с времето обикнах Шамс. Беше ми болно при мисълта, че го изпровождам на опасен път.

Разбираш ли, Шамс не е лек човек. Докато е живеел като странстващ дервиш, криво-ляво се е справял, но се опасявам, че веднъж установи ли се в някой град, смеси ли се с жителите му, ще настрои доста народ срещу себе си. Затова се опитах да отложа възможно най-дълго заминаването му.