Елиф Шафак - Любов

Когато през есента медната камбана зазвъня за трети път, отидох уверено, без да бързам, убеден, че сега вече нещата най-сетне ще се уредят. Учителят изглеждаше по-блед и немощен от всякога, сякаш не му бяха останали никакви сили. Въпреки това, щом ме видя да вдигам ръка, той нито се извърна, нито заобиколи въпроса. Обратното, кимна решително.

— Така да бъде, Шамс, няма съмнение, че именно ти трябва да поемеш на това пътуване. Утре сутрин тръгваш, иншаллах 11 11 Дай Боже. — Б.пр. .

Целунах му ръка. Най-после щях да срещна своя спътник.

Баба Заман ми се усмихна сърдечно и замислено, както баща се усмихва на единствения си син, преди да го прати на бойното поле. После извади от дългата си кремава дреха запечатано с восък писмо и след като ми го подаде, излезе мълком от стаята. Всички го последваха. Щом останах сам, счупих восъчния печат. Вътре ми съобщаваха две неща, бяха написани с красив почерк. Името на града и на книжника. Както разбрах, трябваше да отида в Коня и да се запозная там с някой си Руми.

Сърцето ми трепна. Никога дотогава не бях чувал името. Този човек можеше да е и прочут учен, за мен обаче той беше пълна загадка. Произнесох една по една буквите в името му: мощното ясно Р, кадифеното У, дръзкото самонадеяно М и тайнственото И, което трябваше тепърва да се разгадае.

След като обединих буквите, заповтарях името отново и отново, докато думата се разтопи като сладък бонбон върху езика ми и стана позната като „вода“, „хляб“ и „мляко“.

Нортхамптън, 22 май 2008 година

Будна под бялата завивка, Ела преглътна — болеше я гърло и тя се чувстваше капнала. Няколко вечери поред беше стояла до късно и бе пила повече от обичайното и това си казваше думата. Все пак слезе долу да приготви закуска и след като седна на масата заедно с близнаците и мъжа си, се постара да изглежда заинтригувана от разговора им за най-хубавите автомобили в училище, въпреки че единственото, което искаше, беше да си легне пак и да спи.

Най-неочаквано Орли се извърна към майка си и попита:

— Ави твърди, че сестра ни нямало да си дойде никога вече вкъщи. Вярно ли е, мамо?

В гласа й се долавяха подозрение и укор.

— Разбира се, че не е вярно. Както знаете, ние със сестра ви се скарахме, но се обичаме — отвърна Ела.

— А вярно ли е, че си се обадила на Скот и си му казала да зареже Джанет? — ухили се Ави, явно темата му харесваше страшно.

Ела погледна с разширени очи мъжа си, той обаче вдигна вежди и разпери ръце, за да покаже, че не им го е казал той.

С обиграна лекота Ела заговори назидателно, както винаги, когато даваше указания на децата си:

— Не е точно така. Наистина разговарях със Скот, но не съм му казвала да изостави сестра ви. Казах само да не избързва със сватбата.

— Аз пък изобщо няма да се женя — заяви убедено Орли.

— Да бе, да, кой ли ще те поиска за жена! — тросна се Ави.

Докато слушаше заяждането на близнаците, Ела усети как по неразбираеми за нея причини върху устните й играе нервна усмивка. Тя я потисна. Но усмивката пак си беше там, беше се врязала под кожата й, когато Ела ги изпрати до вратата и им пожела приятен ден.

Чак след като се върна и седна на масата, успя да се отърве от усмивката и го постигна просто като си позволи да се намръщи. Кухнята изглеждаше така, сякаш е била нападната от цяло войнство плъхове. Плотът беше задръстен с недоядени бъркани яйца, с купички мюсли и мръсни чаши. Спирит обикаляше напред-назад, чакаше си разходката, но и след две чаши кафе и напитка с мултивитамини Ела успя да го изведе само за няколко минути до градината.

След като се прибра, видя, че се е включила червената лампичка на телефонния секретар. Натисна копчето и за нейна огромна радост стаята се изпълни с напевния глас на Джанет.

— Там ли си, мамо? Е, сигурно не си, иначе щеше да вдигнеш — тя се засмя. — Добре де, бях ти толкова ядосана, че не исках да те виждам повече. Но сега се успокоих. Е, да, това, което направи, е гадно, съмнение няма. За какво ти трябваше да звъниш на Скот? Но те разбирам. Слушай, не е нужно да ми трепериш през цялото време. Вече не съм преждевременно роденото дете, което трябва да се държи в кувъоз. Стига си ме пазила като квачка! Остави ме да си живея живота, чу ли?

Ела се просълзи. В съзнанието й изникна образът на Джанет като новородено бебе. С огненочервена тъмна кожа, със сбръчкани, почти прозрачни пръстчета, с бели дробове, прикачени към тръбичка: Джанет беше съвсем неподготвена за този свят. Ела беше прекарала много безсънни нощи в това да я слуша как диша, за да се увери, че момиченцето е живо и ще оцелее.