Елиф Шафак - Любов

От унеса ме изтръгна приятелски глас.

— Селямюн алейкум, дервишо!

Обърнах се и видях мургав як селянин с увиснали мустаци. Караше каруца, впрегната във вол, който беше ужасно изпосталял, да си рече човек, че — аха — и ще издъхне.

— Алейкум селям, Бог да те поживи! — провикнах се аз.

— Защо седиш тук сам-самичък? Ако си се уморил да го яздиш този твой кон, ще те откарам.

Усмихнах се.

— Благодаря, но ми се струва, че пеш ще стигна по-бързо, отколкото с твоя вол.

— Я не ми обиждай вола — засегна се селянинът. — Може да е стар и грохнал, но пак ми е най-добрият приятел.

Сложен на място от тези думи, скочих на крака и се поклоних на селянина. Как аз, дребна съставка в огромния кръг на Божието творение, смеех да омаловажавам друга съставка от този кръг, била тя животно или човек?

— Извинявам се на теб и на вола ти — рекох му. — Много те моля, прости ми.

Върху лицето на селянина се мярна сянката на неверието. Известно време той стоя с каменно лице — умуваше дали не му се подигравам.

— Никой не прави така — каза накрая и ме озари със сърдечна усмивка.

— Никой не се извинява на вола ти ли?

— Ами и това. Но си мислех, че никой не се извинява и на мен. Обикновено става обратното. Все аз се извинявам. И да ми причинят зло, пак се извинявам аз.

Бях трогнат от думите му.

— В Корана е казано, че всеки от нас е сътворен по най-добър образ. Това е едно от правилата — промълвих аз.

— Какво правило? — учуди се селянинът.

— „Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно, и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделно взета точица е еднакво важна за цялостната картина.“

— И ти ли си тук за проповедта? — попита селянинът с подновен интерес. — Както личи, ще има много народ. Той е забележителен човек.

Сърцето ми подскочи — бях се досетил за кого говори селянинът.

— Я ми кажи, какво им е толкова особеното на проповедите на Руми?

Известно време мъжът не отговори, само гледа с присвити очи огромния хоризонт. Мислите му сякаш бяха навсякъде и никъде. После той каза:

— Идвам от село, което се намъчи. Първо заради глад, после заради монголците. Те опожаряваха и плячкосваха всичко, изникнало на пътя им. Ала още по-страшно е онова, което направиха в големите градове. Превзеха Ерзурум, Сивас и Кайсери и изклаха де що има мъж, после отведоха жените. Лично аз не съм изгубил близки и дом. Но все пак изгубих нещо. Изгубих радостта.

— Какво общо има това с Руми? — попитах.

Селянинът отново сведе поглед към вола и пророни безизразно:

— Всички разправят, че ако послушаш как проповядва Руми, ще се излекуваш от тъгата.

Лично аз не виждах нищо лошо в тъгата. Точно обратното: лицемерието прави хората щастливи, а истината ги прави тъжни. Не го казах обаче на селянина. Вместо това рекох:

— Дали да не отида с теб до Коня, тъкмо по пътя ще ми разкажеш повече за Руми.

Завързах юздата на коня за каруцата и се качих да седна до селянина — зарадвах се, щом видях, че волът не роптае от допълнителната тежест. При всички положения продължи да крета все така мъчително бавно. Селянинът ме почерпи хляб и козе сирене. Докато се хранехме, си говорехме. В такова състояние, докато слънцето напичаше от индиговото небе, а светиите на града не ме изпускаха от очи, влязох в Коня.

— И умната, приятелю — казах, след като скочих от каруцата и развързах юздата на коня.

— Ела на всяка цена на проповедта! — извика с очакване селянинът.

Кимнах и му махнах с ръка за довиждане.

— Иншаллах.

Въпреки че изгарях от нетърпение да чуя проповедта и умирах да се срещна с Руми, исках първо да прекарам известно време в града и да разбера какво мислят жителите му за великия проповедник. Исках да го видя през чужди очи, добри и недобри, изпълнени с любов и с нелюбов, и чак тогава да го погледна през своите.

Коня, 17 октомври 1244 година

Безумно ли ще би прозвучи, ако ви кажа, че наричат тази преизподня на земята „свещено страдание“? Аз съм прокажен, навеки запратен в чистилището. Не ме иска никой, ни мъртви, ни живи. Майките по улиците ме сочат на немирните си невръстни деца, за да ги сплашат с мен, хлапетата ме замерват с камъни. Занаятчиите ме гонят — да не седя пред дюкяните им, за да не си навлекат лошия късмет, който ме следва навсякъде, а зърнат ли ме, бременните се извръщат от страх да не би рожбите им да се родят недъгави. Никой от тези хора не си дава сметка, че колкото и да ме избягват, аз искам дваж по-силно да избегна тях и изпълнените им със съжаление погледи.