Елиф Шафак - Любов

Изведнъж някъде в дъното настана страшна врява. Чух как някой вика:

— Идва! Идва!

И ето, появи се Руми, беше яхнал бял като мляко кон, беше облечен в скъп-прескъп кехлибарен кафтан, извезан със сърмени листа и ситен бисер, държеше гърба си изправен и следван, от цяла тълпа поклонници, изглеждаше горд, мъдър и благороден. Излъчваше обаяние и увереност и приличаше не толкова на книжник, колкото на управник — султан на вятъра, огъня, водата и земята. Дори жребецът му беше висок и стегнат, сякаш осъзнаваше какъв именит човек го е яхнал.

Прибрах в джоба си парите от купата, омотах главата си така, че да се вижда само половината ми лице, и влязох в джамията. Вътре нямаше къде игла да падне, човек едвам дишаше, камо ли да си намери място за сядане. Но прокажените все пак имат едно предимство — колкото и да е препълнено, винаги си намират място, понеже никой не иска да седи до тях.

— Братя — подхвана Руми и гласът му първо се извиси, сетне се понесе ниско из джамията. — Всемирът е толкова огромен, че се чувстваме малки, дори незначими. Някои от вас сигурно се питат: „Какво значение мога да имам за Бога аз със своята ограниченост?“. Повярвайте, този въпрос е хрумвал от време на време на мнозина. В днешната проповед искам да дам някои конкретни отговори.

На първия ред седяха двамата синове на Руми: красивият Султан Валад, който според всички бил одрал кожата на покойната си майка, и по-малкият Аладин с живо лице, но странно шарещи очи. Виждах, че и двамата са горди с баща си.

— Адамовите чада са били почетени с познание, толкова голямо, че не е било по силите нито на планини, ни на небе — продължи Руми. — Затова в Корана е казано: „Ние предложихме на небесата и на земята, и на планините отговорността, но те се възпротивиха да я носят и се уплашиха от нея. А човекът я понесе“. След като са получили такова почетно място, човеците не бива да се целят по-ниско, отколкото е волята Божия.

Руми произнасяше гласните по особен начин, както могат само образованите, и говореше за Бога, като ни уверяваше, че Той не седи на някакъв престол далеч на небето, а е много близо до всеки от нас. И че онова, което ни приближава още повече до Бога, са именно страданията.

— Ръката ви през цялото време се отваря и затваря. Ако не го правеше, щяхте да сте обездвижени. Вие присъствате най-осезаемо и в най-дребното свиване и разтваряне. Двете са красиво уравновесени и съгласувани — точно като крилете на птица.

В началото ми харесваше какво говори. Топлеше ме да си мисля, че радостта и скръбта зависят една от друга точно като крилете на птица. Ала почти веднага усетих, че на гърлото ми засяда негодувание. Какво знаеше Руми за страданията? Беше син на големец, беше потомък на заможен известен род и животът винаги се беше показвал благосклонен към него. Знаех, че е загубил първата си жена, но не вярвах някога да е бил сполитан от истински беди. Роден с късмет, израсъл в изтънчени среди, обучаван от най-добрите книжници и винаги обичан, глезен, заобиколен с възхита — как смееше той да проповядва за страданието?

Осъзнах със свито сърце, че разликата между Руми и мен е както между небето и земята. Защо Бог беше толкова несправедлив? На мен беше дал сиромашия, болест и нещастие. А на Руми богатство, успех и мъдрост. С безупречната си репутация и с царственото поведение той сякаш не беше от този свят, най-малкото от този град. Аз трябваше да покривам лицето си, ако не исках хората да негодуват от вида ми, докато Руми блестеше сред множеството като скъпоценен камък. Запитах се какво ли ще направи на мое място? Дали изобщо му беше хрумвало някога, че дори такъв съвършен човек с толкова привилегии като него може някой ден да се препъне и да падне? Дали се беше замислял какво е да си отритнат дори за един-единствен ден? Пак ли щеше да бъде великият Руми, ако му бе отреден живот като моя?

С всеки нов въпрос възмущението ми ставаше все по-голямо и помиташе възхитата, която иначе щях да изпитвам към него. Огорчен и раздразнен, станах и тръгнах да излизам през гъмжилото. Някои ме изгледаха любопитно, изумени, че напускам проповед, на която мнозина биха дали всичко да присъстват.

Коня, 17 октомври 1244 година

Благодарен на селянина, който ме остави на хвърлей от центъра на града, намерих къде да отседна с коня. Шекерджийският хан беше точно място като за мен. От четирите стаи, които ми показаха, избрах помещението с най-малко вещи в него: сламеник с покрита с мухъл завивка, газеник, който беше почти празен и пукаше, тухла, която можех да използвам за възглавница, и красива гледка към целия град чак до подножието на хълмовете наоколо.