Елиф Шафак - Любов

Първо се променя кожата, която загрубява и потъмнява. По раменете, коленете, ръцете и лицето се появяват петна с различен размер и с цвят на развалени яйца. На този етап сърби и пари много, но после болката се попритъпява или човек просто й свиква. След това петната започват да се уголемяват и да се подуват и се превръщат в грозни цицини. Ръцете заприличват на нокти на граблива птица, а лицето се обезобразява до неузнаваемост. Сега вече наближавам последните стадии и не мога да си затварям клепачите. Сълзите и слюнката текат, а аз не съм в състояние да ги спра. Шест от ноктите на ръцете ми паднаха, тръгнал е и седми. Колкото и да е странно, косата ми още не е окапала. Вероятно трябва да смятам, че ми е провървяло.

Чувал съм, че в Европа държат прокажените извън градските стени. Тук ни разрешават да живеем в града, стига да носим звънче, с което да предупреждаваме другите, че сме наблизо. Разрешават ни и да просим, което е добре, защото иначе сигурно щяхме да умрем от глад. Просията е един от двата начина да се спасим. Другият е молитвата. Не защото Бог обръща някакво внимание на прокажените, а защото се срещат и странни птици, които смятат, че Той ни помага. Затова, колкото и да ни презират, жителите на града и ни уважават. Наемат ни да се молим за болните, недъгавите, престарелите. Плащат ни и ни хранят добре с надеждата да изтръгнат от устата ни още някоя и друга молитва. По улиците с нас, прокажените, могат да се държат по-зле, отколкото с псета, но там, където тегне сянката на смъртта и отчаянието, ние сме султаните.

Наемат ли ме да се помоля, свеждам глава и издавам нечленоразделни звуци на арабски — уж съм погълнат от молитва. Единственото, което мога да сторя, е да се преструвам, защото според мен Бог не ме чува. Нямам причини да вярвам в обратното.

Въпреки че просията не носи толкова пари, за мен тя е много по-лесна от молитвите. Ако не друго, поне не мамя никого. За просия най-добър ден е петъкът, ако не броим месеца на Рамазана, когато през цялото време печелим добре. Най-много определено изкарваме в последния ден на Рамазана. Тогава и най-стиснатите се юрват да дават подаяния, бързат ли, бързат да изкупят греховете си, минали и настоящи. Веднъж в годината хората не обръщат гръб на просяците. Обратното, ходят специално да търсят просяци, колкото по-окаяни, толкова по-добре. Тъй силно е желанието им да се покажат щедри и праведни, че в този единствен ден не само тичат да дават подаяния, но и направо ни обикват.

Днес също сигурно ще изкарам повечко, защото Руми ще чете една от петъчните си проповеди. Джамията вече е препълнена. Който не може да седне вътре, се реди на опашка в двора. Следобедът е тъкмо време като за просяци и джебчии. И точно както и аз, всички те са се стекли тук и са плъзнали из навалицата.

Седнах точно срещу входа на джамията, при един клен, на който се облегнах. Из въздуха се носеше усойната миризма на дъжд, примесена с едва доловимото сладостно ухание на овощните градини в далечината. Сложих пред себе си купичката за подаяния, за разлика от мнозина други като мен, никога не съм искал подаяния открито. На прокажения не му се налага да хленчи и да моли, да си съчинява небивалици колко окаян е животът му и колко разклатено — неговото здраве. Само един поглед към лицето ми действа като хиляда думи. Затова просто откривам лицето си и седя.

За един час пуснаха в купичката няколко монети. Все нащърбени, медни. Мечтаех си за жълтица с изсечени върху нея слънце, лъв и полумесец. Откакто покойният Аладин Кейкубад отмени някои ограничения върху парите, човек вече може да се разплаща и с монети, сечени от бейовете на Алепо, от управниците в династията на фатимидите в Кайро и от багдадския халиф, да не говорим пък за италианския флорин. Управниците в Коня ги признаваха всички, затова го правеха и градските просяци.

Върху скута ми заедно с монетите паднаха и шумки. Златисточервените листа на клена вече капеха и понеже се изви поривист вятър, доста от тях се озоваха в купичката ми, сякаш дървото също ми даваше подаяния. Изведнъж ми хрумна, че между нас с клена има нещо общо. Дърво с листа, които капят през есента, е като човек, който се разделя с крайниците си в последния стадий на проказата.

Аз бях голо дърво. Всичко в мен окапваше: кожата, органите, лицето ми се смъкваха. Но за разлика от дървото за мен нямаше да има пролет, през която отново да разцъфтя. Каквото губех, го губех завинаги. Погледнеха ли ме, хората виждаха не какъв съм, а какво ми липсва. И да пуснеха в купичката някоя пара, го правеха изумително бързо и внимаваха да не срещат очите ми, сякаш щяха да се заразят само от погледа ми. За тях бях по-страшен и от крадец или убиец. Колкото и да не одобряваха престъпниците, с тях не се отнасяха така, сякаш са невидими. В мен обаче не виждаха друго, освен смърт, която ги гледа право в лицето. Ето какво ги плашеше: да признаят, че смъртта може да е толкова близо и толкова грозна.