Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Хенрик Вангер се приближи до бюрото и взе снимката.

— Това е Хариет Вангер, внучка на брат ми Ричард Вангер. Тя те гледаше от време на време през лятото. Тогава бе двегодишен и караше третата. А може да си бил и на три, не помня. Тя бе на дванайсет.

— Моля да ме извините, но не си спомням нищо от това.

Микаел дори не бе напълно убеден, че Хенрик Вангер казва истината.

— Разбирам. Аз обаче те помня. Ти търчеше по целия двор с Хариет по петите. Чувах плача ти, когато се спънеше и паднеше. Спомням си, че веднъж ти подарих една играчка, жълт тенекиен трактор, с който аз самият си бях играл като дете, а ти направо го обожаваше. Мисля, че не бъркам цвета.

Микаел изведнъж изстина. Той всъщност помнеше жълтия трактор. Когато порасна, го държеше за красота на етажерката в стаята си.

— Спомняш ли си? Помниш ли играчката?

— Да. Може би ще се зарадвате, като ви кажа, че този трактор още е невредим и се намира в Музея на играчките на площад „Марияторйет“ в Стокхолм. Дарих го преди десет години, когато събираха стари оригинални играчки.

— Наистина ли? — Хенрик Вангер се разсмя щастливо. — Нека ти покажа…

Възрастният мъж отиде до секцията и извади от един от по-долните рафтове фотоалбум. Микаел забеляза, че му бе трудно да се навежда и бе принуден да се подпре на етажерката, за да се изправи. Хенрик Вангер му направи знак с ръка да седне на дивана, докато той разлистваше албума. Явно търсеше нещо конкретно и почти веднага остави албума на масичката. Посочи една черно-бяла любителска снимка, в долния край на която се виждаше сянката на фотографа. На преден план имаше малко светло момченце с къси панталонки, което се бе втренчило в апарата с учуден и леко уплашен поглед.

— Това си ти през онова лято. Родителите ти се виждат на заден план, седнали на градинските мебели. Майка ти закрива леко Хариет, а момчето отляво на баща ти е брат й — Мартин Вангер, който днес управлява концерна.

Микаел веднага позна родителите си. Личеше си, че майка му е бременна, сестра му скоро щеше да се роди. Той гледаше снимката със смесени чувства, а Хенрик Вангер му наля кафе и побутна към него чинията с кифличките.

— Знам, че баща ти е покойник. А майка ти — тя жива ли е още?

— Не — отвърна Микаел. — Почина преди три години.

— Тя бе приятна жена. Отлично си я спомням.

— Сигурен съм, че не ме повикахте тук, за да си говорим за родителите ми.

— Много си прав. От няколко дни подготвям какво да ти кажа, а ето че сега, когато най-накрая стоиш пред мен, не знам откъде да започна. Предполагам, че си потърсил малко информация за мен, преди да дойдеш. Знаеш, че в миналото имах силно влияние върху шведската промишленост и пазара на труда. Днес съм старец, който вероятно скоро ще си отиде от този свят, и може би именно смъртта е най-подходящото начало за този разговор.

Микаел отпи глътка черно кафе, приготвено в джезве. Чудеше се как ли щяха да се развият нещата.

— Имам болки в бедрото и ми е трудно да ходя на дълги разходки. Един ден сам ще усетиш как силите постепенно напускат старите хора. Но не страдам от деменция или психическо разстройство. Не съм обсебен от мисълта за смъртта, но вече съм на такава възраст, когато трябва да приема, че времето ми почти е изтекло. Настъпва един момент, когато човек иска да си направи равносметка и да доведе докрай недовършените дела. Разбираш ли какво искам да кажа?

Микаел кимна. Хенрик Вангер говореше с ясен и твърд глас и Микаел отдавна бе разбрал, че човекът пред него не е сенилен или изкуфял.

— Най-интересно ми е защо съм тук — повтори той.

— Помолих те да дойдеш, защото бих искал да ми помогнеш с равносметката, за която говорех. Имам няколко недовършени дела.

— Защо точно аз? Искам да кажа… защо смятате, че бих могъл да съм ви от полза?

— Защото точно бях започнал да обмислям възможността да наема някого, когато името ти се появи в медийното пространство във връзка с аферата „Венерстрьом“. Аз все пак знаех кой си. А може би и защото седеше на коленете ми като фъстък — той махна с ръка. — Не, не ме разбирай погрешно. И през ум не ми минава, че ще искаш да ми помогнеш по сантиментални причини. Просто ти обяснявам защо реших да се обадя точно на теб.

Микаел се изсмя приятелски.

— Ех, само дето нямам ни най-малък спомен за тези колене. Но откъде знаете кой съм? Искам да кажа, все пак съм бил тук през шейсетте.

— Извини ме, не си ме разбрал правилно. Вие се преместихте в Стокхолм, където баща ти започна работа в предприятието „Сариндеш Меканиска“. То бе едно от многото в концерна „Вангер“ и именно аз уредих да го назначат. Той нямаше образование, но аз много добре знаех на какво е способен. Срещах баща ти няколко пъти през годините, когато имах работа в „Сандеш“. Не бяхме близки приятели, но се спирахме да си поприказваме. Последния път, когато го видях, бе година преди смъртта му. Тогава ми каза, че си приет в Журналистическия факултет. Бе много горд. Малко след това ти стана известен покрай случая с онази банда банкови обирджии — Кале Блумквист и така нататък. Не те изпусках от поглед и прочетох доста твои статии през годините. А и често разгръщам „Милениум“.